Стая след стая, стъпките оставаха след него по дълго улягалата се прах. Дворецът бе неописуемо огромен и непоносимо пуст. Призраци, спомени и звуци от някъде другаде. „Това е моят живот“, мислеше той, докато вървеше. Стаи, коридори, случайно движение тук-там, никой и нищо, което можеше да се нарече важно, никой и нищо, което можеше да внесе живот, светлина, дори идея за смях в тези кухи и пусти пространства, много по-големи, отколкото трябваше да са.
Отвори друга врата, не по-различна от всички останали, пристъпи в поредната стая и се спря в съня си, щом видя зубира.
Зад него, облечена като за пир в права, с цвета на слонова кост рокля, обшита на яката и по полите с тъмносиньо, с коса, прибрана назад и украсена с драгоценни камъни, с перлената си огърлица на шията, стоеше жена му.
Макар и насън, Криспин разбра.
Не беше трудно; не беше смътно и замъглено, както бяха сънищата обикновено, тъй че да трябва да подириш хейромант да ти ги обясни срещу заплащане. Беше му запретена. Трябваше да разбере, че си е отишла завинаги. Също както си бе отишла младостта му, баща му, славата на този порутен дворец, самият Родиас. Отишли си бяха навъзвратимо. Някъде другаде. Зубирът на Елшовия лес заявяваше с присъствието си точно това: страховита, непреодолима, дива стихия, огромен и неоспорим между двамата, целият черен, с дълга сплъстена козина, масивна глава и рога, с очи хиляди и хиляди години внушавали тази жестока истина. Не можеше да бъде подминат. Отиваш си от него и се връщаш при него, а той те взима или те оставя да си идеш за срок, който не можеш да измериш или предскажеш.
А после, тъкмо докато Криспин си мислеше това и се мъчеше да се примири в съня с тези осъзнати истини, и докато понечваше да вдигне ръка за сбогом към любимата си жена зад горския бог, зубирът изчезна и той се обърка.
Изчезна също като на пътя в мъглата и не се появи повече. Криспин затаи дъх в съня си, усети в гърдите си тежките като чук удари на сърцето си и не разбра как извика на глас в една студена стая в саврадийската нощ.
В двореца Иландра се усмихна. Бяха сами. Никакви прегради. Усмивката й изтръгна сърцето му. В този миг можеше да е като онова тяло на пътя, с разтворена гръд. Не беше. Видя в съня си как тя леко пристъпи напред: нищо помежду им, нищо вече не я отграждаше от него.
— В дърветата има птици — промълви тя в прегръдката му — и ние сме млади. — Надигна се на пръсти и го целуна по устата. Той вкуси сол, чу се как каза нещо ужасно, неизмеримо важно, не можа да различи думите. Своите думи. Не можа.
Събуди се с подивелия вятър отвън и замрелия огън, и едно иницийско момиче — сянка, тежест — приседнало на леглото му, загърнато в неговото наметало. Стискаше лактите си с ръце.
— Какво? Какво! — извика той объркан, изтръпнал, с разтуптяно сърце. Тя беше целунала…
— Викахте насън — прошепна момичето.
— О, Джад милостиви. О, Джад! Лягай да спиш… — Помъчи се да си спомни името й. Чувстваше се замаян, натежал, искаше да се върне пак там, в двореца. Искаше го, както някои искат сока на мака, безкрайно.
Тя седеше смълчана и неподвижна. Прошепна: — Страх ме е.
— Всички ни е страх. Лягай да спиш.
— Не. Исках да кажа, бих ви утешила, но ме е страх.
— О. — Не беше честно, но трябваше да се освести. Да остане тук. Челюстта го болеше, сърцето. — Хората, които обичах, са мъртви. Не можеш да ме утешиш. Лягай да спиш.
— Вашите… деца?
Всяка изречена дума все повече го отдалечаваше от двореца.
— Дъщерите ми. Миналото лято. — Вдиша дълбоко. — Срам ме е, че съм тук. Позволих да умрат. — Никога не го беше казвал. Но беше вярно. Беше ги провалил. И беше оцелял.
— Позволили сте да умрат? От чумата? — каза невярващо жената, приседнала на леглото му. — Никой никого не може да спаси от това.
— Знам. О, Джад! Знам. Все едно.
След малко тя промълви:
— И вашата… майка им?
Той кимна.
Проклетите от бога кепенци пак заблъскаха. Дощя му се да излезе навън в свирепата нощ, да ги откърти от стената и да легне долу под ледения вятър с Иландра.
— Кася. — Това беше името й. — Лягай да спиш. Не е твое задължение да ме утешаваш.
— Не задължение.
Колко гняв имаше в него.
— Кълна се в кръвта на Джад! Какво предлагаш? Уменията ти в правенето на любов да ми донесат радост?
Тя се вцепени. Вдиша.
— Не. Не. Не. Нямам… никакви умения. Не това… исках да кажа.
Той затвори очи. Защо изобщо трябваше да мисли за тези неща?
Толкова жив, толкова щедър сън: на пръсти, в прегръдките му, рокля, която той помнеше, огърлицата, ароматът, мекотата на разтворените устни.