Тя беше мъртва, призрак, тяло в гроб. „Страх ме е“, беше казала Кася. Криспин издиша хрипливо. Кепенците продължаваха да блъскат по стената отвън. И пак, и пак, и пак. Така безумно. Така… обикновено. Отмести се в леглото.
— Спи тук тогава. Няма от какво да се боиш. Онова, което се случи днес, вече свърши. — Лъжа. Нямаше да свърши, докато не свършеше животът им, и на двамата. Животът е засада, раните дебнат на всеки завой.
Обърна се на една страна, към вратата, за да й направи място. Отначало тя не помръдна, после я усети как се шмугна под одеялата. Едното й стъпало го докосна, бързо се отдръпна, но от ледения допир той разбра какво щеше да й е при угасващия огън. Беше посред нощ. Духове във вятъра? Души? Той притвори очи. Можеха да лежат заедно. Да споделят тленна топлина. Мъжете понякога купуваха ханджийски момичета за зимните нощи само заради това.
Зубирът беше там, в двореца, и бе изчезнал. Никаква преграда. Нищо помежду им. Но имаше. Разбира се, че имаше. Имбецил, сякаш чу да казва един глас. Имбецил. Криспин полежа неподвижно още един дълъг миг, после бавно се обърна.
Тя лежеше на гръб, взряна в тъмното и все така уплашена. Дълго си беше мислила, че този ден ще умре. Ще умре жестоко. Той се опита да си представи какво е да живееш с това очакване. Бавно, като във вода или като в сън, ръката му я погали по рамото, по шията, забърса дългите златни къдрици от страната й. Беше толкова млада. Вдиша отново, съвсем нерешителен дори и сега, все още наполовина изгубен другаде, но след това докосна едната малка твърда гръд под тънката тъкан на туниката й. Тя не откъсна очи от неговите.
— Уменията са много малка част от това — промълви той. Гласът му прозвуча странно. После я целуна, колкото можеше по-нежно.
Отново вкуси сол, като в съня си. Отдръпна се, взря се в нея, в сълзите й. Но тя вдигна ръка, погали косата му, после се поколеба, несигурна сякаш какво да направи, как да бъде, щом е по избор. Болката от другите, помисли той. Нощта, толкова тъмна със слънцето под света. Наведе глава и много бавно я целуна отново, после погали с устни зрънцето й, през туниката. Ръката й остана в косата му, впи се. Сънят е убежище, помисли той, стените са убежище, храната, виното, топлината, и това. И това. Две тленни тела в тъмното.
— Не си в хана на Моракс — промълви той.
Сърцето й се беше забързало, усещаше го. Годината, която трябваше да е преживяла. Искаше да е търпелив, внимателен, но толкова време бе минало и собственият му усилващ се порив го изненада, а после го завладя. След това тя го прегърна силно, тялото й се оказа много по-меко, отколкото бе очаквал, ръцете й, здрави и силни, бяха вкопчени в гърба му. Поспаха така, а по-късно — малко преди зазоряване, когато се събудиха и двамата — той ги поведе по-търпеливо и след малко чу как тя започна да прави своите открития, дъх след поет дъх — като катерач, стигнал до билото и след това — към по-високо — преди божието слънце най-сетне да се извиси, в свидетелство за спечелени отново битки, макар и на скъпа цена, в нощта.
Старшият лекар във военния лагер беше басанид — и много опитен. Първото беше изрично срещу правилата, а второто толкова рядко — и ценно, — че бе накарало военния губернатор, командващ Южна Саврадия, да пренебрегне всякакви приложими в случая правила, както бюрократични, така и религиозни. Впрочем, той съвсем не беше единственият висш военен офицер в империята, възприел тази гледна точка. Навсякъде в армията имаше открито езически лекари, басаниди, почитащи Перун и Анахита, киндати с техните лунни богини. Между едно правило и един добър лекар… тук дилема изобщо не съществуваше.
За съжаление, от практическа гледна точка, лекарят грижливо беше прегледал умерено обработения слуга иниций, изследвал беше червена проба от урината му и заяви, че няма да може да язди през следващите две седмици. Това означаваше, че трябва да му осигурят кола или фургон. А тъй като момичето също заминаваше на изток и жените не можеха да яздят коне, фургонът трябваше да е достатъчно широк за двама.
После художникът сподели, че изпитвал остра неприязън към ездата и че след като бездруго щели да използват колесен транспорт…
Военният губернатор нареди на секретаря си да подпише документите, без да се губи излишно време с тази дреболия. Императорът в своята върховна мъдрост искаше този човек да му свърши нещо в най-новия храм на Сарантион. Най-новият, безумно скъп храм. Освен това бе заповядал — чрез висшите служители на канцелара-добри войници да отделят от времето си, за да издирят по пътя някакъв си родийски художник. На фона на всичко това един военен впряг за четирима беше само поредната неприятна дреболия.