Освен всичко това той бе развил непредвидена, но доста искрена симпатия към червенобрадия родиец, когото беше пернал с шлема си. Марциниан от Варена не беше особено общителен — не че на Карулус всъщност му трябваха други хора, за да поддържа разговор — но пък държеше на вино почти като войник, знаеше доста изненадващо мръсни песни и не проявяваше арогантността на повечето родийци спрямо един честен имперски войник. И също така умееше да ругае с изобретателност на фразата, достойна да си я записва човек.
В добавка Карулус с неохота си беше признал — докато оглеждаше да види кой къде е в групата им по пътя, — че напоследък непрекъснато го завладява едно съвсем ново чувство.
А това бе най-неочакваното.
От столетия пътеписите и писмата на опитни пътешественици бяха дали ясно да се разбере, че най-впечатляващият начин за първи път да се види Сарантион е от палубата на кораб по залез-слънце.
Докато плава на изток, с божието слънце зад гърба, слънце, осветило куполи и кули, огряло стените и скалните стръмнини от двете страни на сдобилия се с мрачна слава канал — Змийския зъб — на влизане в прочутия залив, е невъзможно, пишеха пътешествениците, човек да не изпита благоговейния трепет и възхита, които буди градът на Сараний. „Око на света, украса на Джад“.
Градините на Имперския прецинкт и плоският терен на чуркар, където императорите играеха или наблюдаваха внесената от Басания игра на коне и с пръти с дървени чукове, можеха да се видят отдалече сред палатите със златни и бронзови покриви — Траверситския, Атенинския, Барацианския, всички. Малко зад тях се открояваше величественият Хиподрум: а срещу него, от другата страна на форума — в тази година от царуването на великия и славен, възлюблен от Джад, трижди въздигнатия Валерий Втори, император на Сарантион, наследник на Родиас — можеше да се види внушителният златен купол, най-последното чудо на света, извисил се над новия Храмов събор на Святата вяра на Джад.
Откъм морето, докато плаваш към Сарантион, всичко това и много повече се разпростираше пред пътника като пиршество за изгладнялото око, толкова замайващо, пищно и ярко, че не можеше да бъде обхванато наведнъж. Знаеше се за хора, покривали лица с наметалата си от възхита, затваряли очи, обръщали се, коленичели в молитва на палубата и плачели. „О, Град, Град, очите ми нивга не остават сухи, щом те видя. Сърцето ми е птица, полетяла към дома“. След това корабите се посрещаха от малки пристанищни лодки, служителите се качваха на борда, преглеждаха документите, проверяваха митническите декларации и товарите, определяха таксите и данъците и най-после разрешаваха на идващите да продължат по извивката на Змийския зъб — в мирни времена огромната верига се прибираше — и да минат през стръмните теснини, вдигнали погледи нагоре към стените и стражите от двете страни, с мисълта за сарантийския огън, изливан върху нещастните врагове, дръзнали да си въобразят, че могат да завземат Града, посветен на и бранен от Джад. Възхитата отстъпваше пред или поне се смесваше с уместна доза страх. Сарантион не беше пристан, нито убежище за слабите. Спираха на пристанището според указанията на магистъра на пристана, с викове, сигнални рогове и тръби, а после, след като документите се проверяха отново, пътникът най-сетне можеше да стъпи на сушата, сред шумните и гъмжащи от хора докове и кейове на Сарантион. И тръгваше поклащайки се след толкова дълго време, прекарано в морето, и влизаше в Града, който от повече от двеста години беше и коронованата слава на Джад и на Източната империя, и най-мръсното, опасно, претъпкано и неспокойно място на земята.
Така беше, когато идваш по море.
Ако ли пък се приближава по суша през Тракезия — както се знаеше, че самият император бе дошъл преди тридесет години — онова, което щеше да види човек първо, бяха Тройните стени.
Имаше сред пътниците от онези вечно спорещи, несъгласни хора — дял от човечеството, склонен да има и твърдо да отстоява свое собствено мнение — които настоятелно твърдяха, че могъществото и мащабите на Сарантион се внушават най-неоспоримо и съкрушително от тези титанични стени, блеснали по изгрев слънце. И точно така ги видя Гай Крисп от Варена в една утрин, точно шест седмици, след като бе тръгнал от своя дом, в отговор на една покана от императора, адресирана към друг човек, и решил да намери основание да живее — стига преди това да не го убиеха като лъжец и натрапник.
В това имаше вложен парадокс, помисли си той, зяпнал страховито извисилите се стени, които пазеха достъпа към Града по суша откъм полуострова. Но точно сега умът му не бе настроен да се занимава с парадокси. Той беше тук. На прага. Каквото предстоеше да започне, можеше да започне.