— Знам — промълви Валерий.
Ауксилий заяви:
— Опитват се да привлекат на своя страна Терций Далейн. Нахлули са в къщата му, но казват, че той вече бил напуснал града. Валерий се усмихна, но очите му останаха сериозни.
— Разбира се, че ще го напусне. Предпазлив младеж.
— Или страхливец, трижди възвисен господарю — отвърна Ауксилий. Имперският архонт на екскубиторите беше сорианец, мъж с кисело и често гневно лице. Не беше недостатък, предвид поста му.
— Може би просто е лоялен — каза спокойно Леонт и погледна бегло към другия войник.
Възможно беше, но едва ли, помисли си Боносус. Благочестивият стратег бе известен с благонамерените си тълкувания на чуждите действия — все едно хората се оценяваха по добродетелите си. Но най-младият син на убития Флавий Далейн едва ли изпитваше повече лоялност към този император, отколкото към първия Валерий.
Той щеше да има амбиции, но едва ли щеше да посегне към чашата със заровете толкова рано в една толкова голяма игра. От най-близкото извънградско имение на Далейните можеше да прецени настроенията в Града и бързо да се върне.
Боносус, стегнат за гърлото от собствения си страх, не можа да се сдържи да не погледне с яд към седящия до него мъж: Лизип от Кализион, квестора на имперските приходи, който бе причинил всичко това.
Главният данъчен служител на империята беше мълчал досега, обемистото му туловище се беше разляло над ръбовете на резбованата пейка, на която седеше, и заплашваше да я скърши. Тлъстото му лице беше станало на петна от напрежение и страх. Пот бе зацапала тъмната му роба. Зелените му очи се местеха неспокойно от един говорещ на друг. Сигурно разбираше, че публичната му екзекуция — или дори хвърлянето му през Бронзовите порти на разгневената тълпа — е съвсем практичен избор в този момент, макар никой да не го беше изрекъл гласно. Не за първи път имперски бирник щеше да бъде принесен в жертва на тълпите.
Валерий Втори не показа никакви признаци за подобно намерение. Верността му към дебелия внушителен мъж, който толкова ефикасно и безукорно финансираше строителните му планове и скъпото за хазната приобщаване на различните варварски племена, открай време бе непоклатима. Говореше се, че Лизип участвал в машинациите, довели първия Валерий на трона. Все едно дали това бе истина, или не, един амбициозен император се нуждаеше от безскрупулен данъчен служител толкова, колкото се нуждаеше и от честен такъв: самият Валерий го беше казал веднъж на Боносус, съвсем между другото — а грамадният кализиец можеше да бъде укоряван за личните си навици, но не се знаеше някой да го е подкупил или подстрекавал към нарушения, или да е оспорвал преценките и действията му…
Сега, две години по-късно, Плавт Боносус, унесен в песнопението до жена си и дъщерите си, все още си спомняше хаотичната смесица от възхищение и ужас, които бе изпитвал в онзи ден. Ревът на тълпата пред портите на Прецинкта проникваше чак в залата, където се бяха сбрали около един златен трон, сред изделия от сандалово дърво и слонова кост и птици от злато и полускъпоценни камъни. Боносус би предложил квестора на партиите, без изобщо да се замисли. При равнището на данъците, вдигащо се на всеки три месеца от година и половина и продължило дори след изтощителните последици от чумата, Лизип трябваше да прояви благоразумие, вместо да арестува и подложи на изтезания двама обичани от народа духовници затова, че предложили подслон на един опитващ се да избегне данъците аристократ, когото той издирваше. Едно е да преследваш богатите (макар че по този въпрос Боносус бе на особено мнение). Съвсем друго е да гониш клирици, които служат на простолюдието.
Един благоразумен сановник, разбира се, трябваше да се съобрази с броженията в Града и с това колко неспокоен ставаше той в навечерието на Есенния празник. Дикания винаги беше опасно време за властта. Императорите ставаха предпазливи и утешаваха Града с игри и щедрост: знаеха колко много техни предшественици са губили очи, крайници, живот в тези смутни дни в края на есента, когато Сарантион празнуваше — или опасно подивяваше.
Сега, две години по-късно, Боносус извиси силния си глас и запя:
„Да бъде Светлина за нас и за нашите мъртви, и за нас, щом умрем, господи. Святи Джад, нека намерим убежище при теб и нивга да не лежим изгубени в мрака“.
Зимата идеше пак. Месеци дълъг, мокър, ветровит мрак. В онзи следобед преди две години бе имало светлина… червената светлина на Великия храм, лумнал в неудържим пожар. Загуба толкова голяма, че бе почти невъобразима.