— Северната армия може да стигне тук от Тракезия за четиринадесет дни — промърмори Фаустин в онзи ден, сухо и делово. — Върховният стратег ще го потвърди. Тази тълпа няма водачи, няма ясна цел. Всяка марионетка, която провъзгласят в Хиподрума, ще е безнадеждно слаба. Симеонис император? Смехотворно. Напуснете сега и ще се юрнете в Града с триумф, преди да е дошла дълбоката зима.
Валерий, опрял ръка на гърба на трона, погледна първо Гесий, стария канцелар, а после Леонт. И канцеларът, както и златокосият стратег, отдавнашен негов приятел, се поколебаха.
Боносус разбираше защо. Фаустин можеше да е прав, но можеше и да се окаже гибелно неправ: никой император, избягал от народа, който управлява, не се беше връщал, за да го управлява отново. Симеонис можеше да е просто уплашен фигурант, но какво щеше да спре други да се появят, след като се разбере, че Валерий е напуснал Сарантион? Ако издънката на Далейн намереше кураж… или му го връчеха в ръцете?
От друга страна, също тъй съвсем очевидно беше, че никой император, разкъсан от виещата тълпа, опиянена от собствената си сила, не е могъл да управлява след това. Боносус искаше да го каже, но си замълча. Зачуди се дали тълпата, ако се стигнеше дотам, щеше да разбере, че президът на сената е тук по чисто формални причини, че няма никаква власт, не представлява опасност, с нищо не им е навредил? Че той дори, финансово, е толкова жертва на злия квестор на имперските приходи, колкото всеки от тях?
Съмняваше се.
Нито един от мъжете не изрече дума в онзи миг, натежал от съдбовен избор. Виждаха през отворените прозорци лудуващи пламъци и черен пушек — гореше Великият храм. Чуваха глухия, тежък тътен на тълпата при портите и в Хиподрума. Леонт и Ауксилий бяха донесли, че поне осемдесет хиляди души са се събрали в и около Хиподрума, че прииждат във форума. Много повече, изглежда, беснееха из другите райони на града, от тройните стени насам, и не бяха спрели през цялата нощ. Съобщили бяха за опустошени и оплячкосани таверни и каупони. Виното, което все още можеше да се намери, се изнасяше от мазета и минаваше от ръка на ръка по кипналите, потънали в дим улици.
Миризма на страх се бе възцарила в тронната зала.
Плавт Боносус, запял тържествената литургия в кварталния храм две години по-късно, знаеше, че никога няма да забрави този миг.
Никой от мъжете не проговори. Направи го жената в залата.
— По-скоро ще умра облечена в порфир в този палат — каза тихо императрица Аликсана, — отколкото от старост в изгнание, където и да е на земята. — Беше стояла до източния прозорец, докато мъжете обсъждаха, загледана в горящия град отвъд градините и дворците. Сега се бе обърнала и гледаше единствено Валерий. — Всички деца на Джад са родени, за да умрат. Императорските одежди са пристойни за траурен саван, господарю мой. Нали?
Боносус помнеше как пребледня лицето на Фаустин. Как Гесий отвори уста и я затвори, изведнъж състарен, с безброй дълбоки бръчки по белезникавата, съсухрена като пергамент плът. И помнеше още нещо, което може би никога в живота си нямаше да изгуби от паметта си: императора до своя трон, и как изведнъж се усмихна на дребничката прелестна жена до прозореца.
Наред с други неща Плавт Боносус бе осъзнал, с някакво странно чувство на болка, че той самият никога, през всичките си дни, не е поглеждал друг мъж или жена по този начин, нито е получавал поглед и в най-малка степен сравним с онзи, с който танцьорката, станала тяхна императрица, бе удостоила Валерий.
— Това е непоносимо! — гръмко заяви Клеандър, за да надвика кръчмарския шум. — Мъж като него да притежава такава жена! — Отпи и изтри мустака, който се опитваше да си пусне.
— Не я притежава — отвърна му благоразумно Евтих. — Сигурно дори не спи с нея. И е издигнат човек, зелен филиз такъв.
Клеандър го погледна с яд, а другите се разсмяха. Шумът в „Спината“, както обикновено, беше почти непоносим. Беше обед и утринните надпревари бяха приключили, изкарваха колесниците за следобедните състезания след почивката. Най-амбициозното от всички места за пиене близо до Хиподрума гъмжеше от потни, шумни привърженици на двете партии. По-пламенните привърженици на Сините и Зелените се бяха отправили към по-евтините кръчми, но хитрите уредници на „Спината“ бяха предложили безплатно пиене на оттеглили се и състезаващи се колесничари от всички цветове още от деня, в който бяха отворили вратите на заведението, и изкушението да вдигнеш чаша бира или вино със състезателите им носеше добра печалба още от онзи първи ден.
Така и трябваше да бъде — цяло състояние бяха вложили в това. Дългата ос на таверната бе замислена като подобие на истинската спина(гръбнака) — централния остров на Хиподрума, около който колесничарите кръжаха в буйната си гонитба. Вместо с препускащи коне, тази спина бе обкръжена с мраморен тезгях и с пиячи, стоящи или подпрени от двете страни, срещу умалените копия на статуи и монументи, украсяващи истинската спина в Хиподрума. Пред едната дълга стена минаваше същинският тезгях, също облицован с мрамор, със отрупани плътно един до друг гости. А за достатъчно благоразумните — и платежоспособни, — които бяха направили заявки навреме, имаше сепарета покрай отсрещната стена: нижеха се чак до сенчестото дъно на таверната.