Евтих беше винаги благоразумен, а Клеандър и Дорос бяха много платежоспособни или по-точно — бащите им бяха. Петимата младежи — всички Зелени естествено — имаха трайно споразумение в дни за състезания да заемат видимото отвсякъде второ сепаре. Първото винаги беше запазено за колесничари и редките посетители от Имперския прецинкт, дошли да се позабавляват сред градските тълпи.
— Все едно, никой мъж не притежава една жена — каза унило Гидас. — Има тялото й за малко, ако извади късмет, но само бегло надзъртане в душата й. — Гидас беше поет. Или се опитваше да стане.
— Стига да имат души — кисело подхвърли Евтих и отпи от грижливо разреденото си с вода вино. — В края на краищата въпросът е теологичен.
— Вече не е — възрази Полон. — Един патриаршески събор го е решил още преди сто години.
— Само с един глас — каза усмихнато Евтих. Евтих знаеше много. И не го криеше. — Ако някой от августейшите отци е имал неприятно преживяване с блудница предната нощ, Съборът сигурно е щял да реши, че жените нямат душа.
— Това май е светотатство — измърмори Гидас.
— Хеладик да ме пази! — изсмя се Евтих.
— Това е светотатство — повтори Гидас с рядката си бегла усмивка.
— Нямат — измърмори Клеандър, без да обръща внимание на последните реплики. — Нямат души. Или тя няма, да позволява на оная крастава жаба със сивото лице да я ухажва. Върна ми подаръка, знаете ли.
— Знаем, Клеандър. Каза ни го. Поне сто пъти. — Тонът на Полон бе добродушен. Той разроши косата на Клеандър. — Забрави я. Не е за тебе. Пертений си има място в Имперския прецинкт и в армията. Жаба или не, той е от мъжете, дето спят с жени като нея… освен ако някой с още по-голям сан не го избута от леглото й.
— Място в армията ли? — Гласът на Клеандър се извиси, изпълнен с възмущение. — Кълна се в кура на Джад, това ако не е тъпа шега! Пертений от Евбулус е малокръвен гъзолицец, секретар на надут стратег, и отдавна е зарязал куража си, още откакто се ожени за дама с по-високо положение и реши, че му харесват меки легла и злато.
— По-тихо, идиот такъв! — Полон го стисна за лакътя. — Евтих, разреди му шибаното вино, преди да ни е вкарал в бой с половината армия.
— Много късно — въздъхна жално Евтих.
Другите проследиха погледа му към мраморната спина, проточила се през средата на помещението. Един плещест мъж в офицерска униформа се беше извърнал към копието на втората статуя на Зелените, посветена на колесничаря Скорций, но всъщност май се беше вторачил в тях и се мръщеше. Мъжете от двете му страни — не бяха войници — също ги гледаха, но после се обърнаха към пиенето си на тезгяха.
Клеандър млъкна, но изгледа стръвнишки войника, който само сви рамене и им обърна гръб. Клеандър изсумтя и изтърси, макар и доста по-тихо път:
— Казах ви. Армия от безполезни мошеници, които се перчат с измислени битки.
Евтих поклати насмешливо глава.
— Ама си безразсъден зелен филиз, нали?
— Не ме наричай така.
— Как, безразсъден ли?
— Не. Другото. Вече съм на седемнайсет и не ми харесва.
— Че си на седемнайсет?
— Не! Да ме наричаш така. Престани, Евтих. Не си много по-голям от мене.
— Не съм, но не се фукам като хлапак с първата си ерекция. Някой ще ти го отреже един ден, ако не внимаваш.
Дорус примижа.
— Евтих.
Някой се бе появил в сепарето им — сервитьорът. Вдигнаха очи. Носеше стъкленица вино.
— Поздрави от офицера на спината — каза им, облизваше нервно устни. — Кани ви да вдигнете с него наздравица за славата на върховния стратег Леонт.
— Не приемам черпене под условия — наежи се Клеандър. — Сам мога да си платя виното, ако искам.
Войникът не се беше обърнал. Сервитьорът посърна още повече.
— Мм, той каза, че ако не изпиете виното му и не вдигнете тоста му, ще е разочарован и ще го изрази като… окачи най-шумния от вас за туниката на куката пред входната врата. — Замълча. — Не искаме неприятности, нали разбирате.
— Ебал съм го! — каза високо Клеандър. В същия миг войникът се обърна.