Скар се подсмихна. Младите момичета не го интересуваха, та дори да бяха кралски дъщери! Щеше да даде на похотливия лорд Обелиск исканата от него награда за добрия удар.
Главатарят на шайката тъкмо беше решил да излезе от задушната карета, когато чу плач. Той идеше от кошницата, оставена на срещуположното кресло. Дъщерята на кралицата тутакси грабна писукащия вързоп и Скар се досети, че това трябва да е другото дете на Краля.
Ветеранът напусна каретата и се отправи към Обелиск, който вече беше успял да върже кралицата така, че да не може да движи нито краката, нито ръцете си.
— Омота кравата, а? — отбеляза с мрачно задоволство Скар. — Не знам какво ще я правиш, ама вътре има някакво бебе…
Обелиск ахна. Очите на кралицата щяха да излязат от орбитите си. Заговорникът беше сложил лепенка на устата й, така че да не може да крещи.
Изминаха няколко минути, в които Скар огледа какво може да си открадне, и организира хората си за потегляне. През това време Обелиск изведе изплашеното момиченце. При вида на кръвта и мъртвите тела, девойката пребледня, но някак си успя да запази самообладание. Но в мига, в който забеляза завързаната си майка, започна да реве.
Бандитите се захилиха.
— Не знам какво ще я правиш тая малката, но я укротявай по-бързо! — подвикна някой от мародерите.
Обелиск подаде бебето на Скар, който го пое нескопосано и за малко да го изтърве.
— Можеш да го продадеш на някое тържище на роби… — рече благородникът. — Ще му вземеш добра цена.
— Шегуваш ли се? Детето е на Краля. На секундата ще бъде потърсено и разпознато. Ще ни обесят за това — отвърна със сериозен тон Скар.
— Нима? Не го ли виждаш? Всички бебета си приличат. А и нямаме свидетели.
Вместо отговор, Скар кимна към Кралицата. Обелиск разбра какво имаше предвид главатарят. Благородникът тръгна бавно към нея с извадена сабя, но се спря разтреперан.
Едно беше да предадеш толкова важна особа, друго беше да я убиеш пред децата й.
— Хайде, какво чакаш? Шубе ли те хвана? — подигра му се висок дългокос мародер, стоящ близо до Скар.
— Ако искаш ние ще го сторим… Не е кой знае какво! — приближи се сипаничавият разбойник, довереникът на Скар. — Когато бях фермер тия ми взимаха и последния петак с огромните си данъци.
Разбойниците се назлобиха и един по един започнаха да окуражават Обелиск, чиято смелост се беше стопила с честта му. Видял, че лордът няма да предприеме нищо, Скар даде заповед на хората си да се заемат. Освирепелите от битката и плячката мародери се нахвърлиха на Кралицата и започнаха да разкъсват дрехите й.
Обелиск ужасен гледаше сцената, придърпал русокосата принцеса.
Забелязал изражението на благородника, двуметровият мъж до Скар не пропусна да се заяде:
— Айде бе, кв’о ги гледаш така? Кой знае как ще постъпиш с тая малката… — думите му бяха придружени от гърлен смях.
Момичето ридаеше неудържимо. Обелиск сложи ръце на очите й и я прегърна, докато разбойниците изнасилваха и биеха Кралицата. Някои от тях бяха сметнали, че не е достатъчно само да задоволят похотта си. Сипаничавият беше извадил крив кинжал и грубо режеше русите къдрици на омерзената дама.
— Какво ще правиш с бебето, по дяволите? — извика към ветерана Обелиск, видимо изнервен.
— Не знам. Но не ми трябва. И не мога да рискувам да го влача със себе си. Когато Кралят и всичките му там мъдреци разберат, ще направят чистка на цялата страна! — отвърна му Скар и погледна с отвращение плачещото бебе.
После за миг се сети за своето, което никога нямаше да зърне, защото беше…
Ветеранът си наложи да не мисли за това и подаде бебето на бандита до себе си.
Объркан, дългокосият мъж го пое с несигурни ръце и погледна въпросително Скар, който се канеше да се отдалечи, потънал в мрачните си мисли.
— Какво пък, притрябвало ни е! — рече той и запокити невинното същество надолу към реката.
Когато чу силния плясък от цамбурването, Скар светкавично се обърна към другаря си. Беше очаквал всичко, но не и подобно зверство.
Ярко зелените очи на разбойника пронизваха злорадо главатаря…“