… Същите тези ярко зелени очи го приковаваха и в момента. Нима беше възможно? Скар внимателно наблюдаваше току-що пристигналите воини. Най-вече зеленоокия. Спомни си, че познаваше този мъж. Негов другар от годините, прекарани в грабежи и разбойничество. Сега познайникът му беше част от вражески отряд.
Скар си позволи да огледа и мъжете до Стийл. Единият носеше странен костюм и не приличаше на воин. Другите двама бяха знаменосец, яхнал кафява кранта, който държеше знаме с инициалите на Кралството, и рицар, облечен в пълна бойна екипировка.
Врагове. Несъмнено врагове, които стояха в далечината и също ги изучаваха.
Ето че рицарят извади меча си, а иззад първата редица мъже изникнаха още дузина воини. Всички до един необичайно изглеждащи.
Налагаше се Скар да действа бързо. Моментално нареди на полуживите войници да бъдат в готовност за атака. Но трябваше да внимават. Пътят беше тесен и не допускаше разгръщане или впускане в бърз и унищожителен щурм.
Имаше нещо, което притесняваше ветерана. Нещо, което го караше да бави атаката си. Полуживият заключи, че това притеснение се дължи на непълното му отдаване на властната магия на Камъка.
А и далечният спомен беше събудил нежелани чувства. Обелиск чакаше заповед. Всички воини на Мрачния Господар бяха готови да се нахвърлят безмилостно върху новопоявилия се враг. Липсваше единствено командата на Скар, техния офицер.
Последваха минути на тих покой. Дори разразилата се по-рано буря замря в очакване.
И тогава Скар я „видя“, но беше прекалено късно да реагира по какъвто и да било начин.
Силно концентрирана енергия, която нямаше мирис и не се виждаше с човешко око. Енергия, която се усещаше, изпитваше.
Тя премина покрай Скар и се заби подобно на копие в гърдите на Обелиск.
Ветеранът инстинктивно се отдръпна, защото тази енергия не идваше от камъка на Господаря му. Беше чиста и блестяща. Но за мъртвите сетива на Скар, беше отблъскваща.
Тялото на екстравагантния боец се повдигна над земята и се разтресе в невероятни конвулсии. Скар огледа враговете си и забеляза как костюмираният мъж вдига и насочва ръце по посока на Обелиск.
Маг! При това могъщ.
Колко неочаквано!…
Воините от отряда на Скар не изпитваха страх, макар да виждаха агонизиращия си събрат. Те не помнеха това чувство. Но бяха изпаднали в ярост, че офицерът им задържа атаката.
Тялото на Обелиск се гърчеше все по-упорито и започна да се смалява. Постепенно загуби цветовете си и почерня като овъглено, като накрая от него остана само малка черна купчинка сажди. Магът не просто беше унищожил прероденото тяло на Обелиск, а и беше изтрил душата му, освободила се от своята клетка.
Усещайки отблизо могъщата магия, ветеранът погледна на враговете си с почит.
В същия момент, по нареждане на Ллойд, бойците от Гилдията на Убийците се втурнаха към полуживите. Отрядът на хората трябваше да се възползва от изненадата, която магията на Ехоу беше предизвикала.
— Убийте тези, които ви нападат, но вие не тръгвайте в атака! — долетя заповедта на Скар.
— Но защо? — надигнаха гласове някои от полуживите.
— Имат маг, който владее неизвестна за нас магия. Възможно е да има и други заклинатели.
— Не можем да си стоим и да чакаме да ни избият.
— Знам! Трябва да помисля… — Скар млъкна и вдигна оръжието си.
Вражеските бойци ги връхлетяха като вихрушка. Бяха около десетина, но въртяха дългите си мечове с изящно майсторство. Облечени изцяло в кожени дрехи, телата им бяха слабо защитени, но за сметка на това изключително пъргави.
Скар знаеше с какви хора си има работа.
Професионални наемници от Гилдията на убийците, за чиито качества беше чувал приживе. Отдаваше му се възможност лично да изпита силата на тези жадни за кръв мъже.
Бойният дух на ветерана се приповдигна и заедно с бойците си, полуживият посрещна опитните врагове.
Разигра се брутално меле, в което звънтяха настървено мечове. Представителите на Гилдията, специално обучени за всякакъв тип битки, сякаш танцуваха с оръжията си и с финес избягваха замахванията на полуживите. Ако слугите на Тъмния Господар изпитваха болка, щяха отдавна да са налягали в гърчове по тесния път. Самият Скар усети на няколко пъти забито в корема си острие, но имаше преимуществото на полужив, което реши да използва.
При следващата атака Скар откри нарочно гърдите си и противниковият меч потъна в тях. С бързо движение ветеранът се долепи до смаяния боец, така че забитото оръжие да остане дълбоко вклинено. Противникът остана обезоръжен, а мечът на Скар го посече без проблем през шията.