— Късно идвате… — но преди да продължи изречението си, мъжът забеляза загубилия съзнание шпионин, който Лилиен беше завързала за себе си, за да не падне от коня.
— Какво му се е случило?
— Загубил е много кръв от рана в крака — жената посочи бинтованото мястото, от което стърчеше стрела.
Явно бинтът на Великия Изравнител се беше оказал несполучлив.
Лилиен фокусира погледа си върху сганта от полуживи, които все още се опитваха да убият подивелите коне, всели смут в редиците им. Почти всички от човешкия отряд бяха напуснали битката и чакаха на конете си.
— Кои останаха? — попита напрегнато Лилиен.
— Сър Лотлансен и Хлебарката — отвърна дипломатът.
— Трябва да им помогнем! — извика татуираната жена и напипа дръжката на собствения си меч.
— Не прави глупости! — скара й се Стийл, който наблюдаваше отстрани бойното поле, докато придържаше Ехоу. Зеленоокият бодигард предпочете да не се хвърля срещу враговете под претекст, че трябва да пази Ехоу. — Трябва да изчезваме, иначе гадовете ще ни спипат.
Но тя не го слушаше. Сърцето й беше в смут. В недалечната схватка Лилиен успя да мерне искрящата броня на доблестния рицар, от която тялото му изглеждаше наистина внушително. Но не толкова внушително, колкото тялото на неговия опонент, на Скар…
Тяло, което тя познаваше в невероятен детайл. До всеки мускул.
Полуживите не смееха да се доближат до дуелиращите се. Любимецът на Мрачния Господар трябваше сам да убие достойния рицар. Като вид трофей. Слугите на Повелителя смятаха, че именно мустакатият рицар е предводител на нападналия ги отряд и гледаха с наслада развихрилото се меле.
Естествено, не един или двама от тях разчитаха на това, човекът да вземе превес и да убие Скар, така че Нумориус да избере нов офицер.
Лилиен стоеше вцепенена и дори не чу възклицанията на другарите си, които наблюдаваха как полуживите разсичат тялото на Хлебарката на парчета.
— Бая имат да режат… — захили се Стийл, но млъкна, защото на никой не му беше до шеги.
— Да потегляме! — изкрещя Ллойд и подплашен се впусна в галоп обратно към посоката, от която мъжете бяха дошли по-рано.
Останалите от отряда, без Лилиен и Стийл, го последваха.
— Какво чакаш, а? — викна й подигравателно зеленоокият войн. — Любовниците ти да се избият ли?
Жената не го слушаше, беше вперила поглед в схватката. Нямаше да помръдне преди някой да сложи край.
Сър Лотлансен налагаше противника си с цялата ярост, на която беше способен. В гнева си, рицарят не разбра, че се бие с предводителя на Мрачната армия. Всеки един загубен живот на млад рицар или невинен човек беше подхранил волята и острието на храбрия мъж. Затова рицарят нямаше да се предаде преди да разсече врага си или поне да го изтласка достатъчно, че да го блъсне в реката.
След това, разбира се, щеше да се хвърли и срещу останалите врагове в една честна и доблестна битка, в която силите на доброто щяха да победят.
Това бяха последните мисли на сър Лотлансен Блейдър, преди черната пелена да се спусне пред очите му. Давейки се в собствената си кръв, величественият рицар се сгромоляса на земята.
Тридесетина метра по-високо, върху студен чукар, Призрак изпитваше зловещ екстаз от навременното си завръщането, спасило лидера на мрачния отряд. Четири безпогрешно изпратени стрели бяха дълбоко забити в шията на иначе добре защитения с броня рицар. Едната от стрелите имаше гарванови пера. Сър Лотлансен така и не разбра, че е умрял сам на бойното поле, докато съратниците му бяха предпочели да избягат.
Скар тъкмо беше решил, че е изгубил битката с рицаря, и очакваше евентуалната си гибел. Просто чакаше противникът му да вземе нужния превес. Ветеранът щеше да бъде обезглавен или натрошен. За агонизиращата му, залостена от тъмна магия душа, това нямаше почти никакво значение.
Полуживият се изненада, когато яростно налагащият го мъж внезапно се свлече с трясък на земята. Скар веднага забеляза стърчащите от незащитения врат на рицаря стрели. Призрак беше дошъл в точния момент. Вниманието на ветерана се прикова към бойното поле. Вместо да види битка на живот и смърт, Скар забеляза само бездействащи полуживи. А когато обърна очи към мястото, откъдето първоначално бяха дошли противниците, той зърна любимата си. Позна татуировката. Вгледа се в очите й. Кафеникавите очи, които бяха съживили онази малка частица човечност у него. Те го гледаха с ужас.