Скар трябваше да нареди на армията си да се втурне към противниците. Но не го направи. Стоеше неподвижно и не можеше да откъсне вниманието си от Нея.
Лилиен също не сваляше погледа си. Въпреки че се беше разстроила заради кончината на честния и самоотвержен рицар, жената вече беше започнала да го забравя, защото пред нея беше Скар. И макар да ги деляха пълчищата полуживи, тя го чувстваше невероятно близо. А фактът, че той не разпореди да ги нападнат, беше достатъчно красноречив. Той я помнеше и нямаше да я нарани.
— Скар — извика тя, — идвам! Нареди да не ме нападат!
Лилиен развърза и смъкна от седлото тялото на умиращия шпионин. Беше на път да пришпори коня си в галоп, когато усети тъп удар от дръжка на меч в слепоочието си.
Стийл я беше приближил за броени мигове и я беше пратил в несвяст. Съвзелият се Ехоу се прехвърли на коня й. Магистъра по магия реши да не се бави и се отправи към другата част от отряда, която се предвижваше напред.
Стийл беше изключително ловък. Със здрави метални вериги успя да завърже ръцете на лежащата по очи жена. С лекота вдигна крехкото й тяло и я омота върху собствения си кон. За късмет на бодигарда, полуживите още не предприемаха нищо. Той впи катарамите си в животното, предизвиквайки го да потегли стремглаво. С малко късмет щеше да настигне останалите навреме.
В същия момент Скар се върна на себе си. Той беше станал свидетел как дългокосият мъж удря някогашната му любима и я поваля. Ако имаше сърце, ветеранът щеше да изпита невероятна болка.
Затова пък имаше душа, която макар и в клетка, изгаряше в гореща омраза и желание за мъст.
— След тях! Избийте ги до един! Оставете момичето на мен.
Най-после доволни от получените заповеди, полуживите воини побягнаха към враговете си.
Въпреки известното преимущество, от човешкия отряд не знаеха колко нощи безмилостен бяг ги очаква.
Шестнадесета глава
Търсещи
Вечерта беше настъпила и високите дървета в Сенчестата гора започваха да губят върховете си в гъсто стелещата се мъгла. В това време възрастните разказваха приспивни приказки на децата си. Приказки, в които се говореше за страховити създания, тормозещи добрите хора, които хора в крайна сметка все намираха начин да победят и да станат герои.
Горките деца! Живееха в лъжа от самото си детство. В конкретния случай нямаше как добрите хора, препускащи из дебрите на вечно мрачния лес, да се обърнат срещу преследващите ги чудовища и да победят, така че да станат велики герои.
Първо, защото полуживите бяха непобедими.
И второ, защото добрите… ами всъщност не бяха особено добри.
Когато стъпките на приближаващите врагове спряха да отекват в далечината, Ехоу реши да събере отряда. За целта започна да подсвирква, но не му се получи. Магистъра по магия рискува да запали магическа светлина, която да сигнализира на останалите къде е.
Отрядът имаше нужда от почивка, най-вече конете. Затова трябваше да се съберат и да си направят някакъв импровизиран бивак. Макар и преследвани от ужасяващите врагове, членовете на човешкия отряд можеха да си позволят кратка дрямка. Въпросът беше, дали някой щеше да заспи отново след жестоката битка.
Първите привлечени от светлината на Ехоу бяха мъжете от Гилдията на Убийците. Останали четирима, воините бяха още по-смълчани. Ако не познаваше природата им, магът щеше да си помисли, че са му сърдити, понеже вечно се мусеха.
„Какво пък. От занаята е“ — помисли си заклинателят и мярна в далечината още препускащи фигури — без съмнение хората на Хлебарката.
Когато седмината мъже се събраха, Ехоу насочи сътворената от него светлинна сфера към земята и рече:
— Тук ще направим лагера си. Погрижете се конете да са оседлани, може да се наложи да потеглим незабавно.
Мъжете кимнаха и мълчаливо се захванаха с приготовленията.
Докато останалите бяха заети с организацията на лагера, Ехоу реши да обърне внимание на изпадналия в безсъзнание съгледвач.