Тъкмо всички се нагласиха да лягат, когато откъм конете се чу животински вой.
— Мамка му! Да не би да са вълци? — скокна унасящият се Ехоу.
— Ще проверя — побърза да напусне огъня отговорникът за конете, който не понасяше тягостната атмосфера в лагера.
В същия миг Лилиен отвори очи, разбудена от виенето, и започна да се гърчи в опит да се освободи от веригите си.
— Нямаш шанс, малката! — гавреше й се Стийл.
— Защо й го причиняваш? — попита Ллойд, който чак сега забеляза, че жената на практика е пленница на мъжагата.
— За да й спася живота.
— Глупости! — извика тя. — Скар никога нямаше да ме нарани.
Стийл предпочете да не й отговаря, вместо това обърна погледа си към задаващия се от проверката на конете мъж. С ръцете си придържаше не вълк, а куче. Онова дръгливо куче, което Хлебарката водеше със себе си.
— Защо, в името на Камъка, си домъкнал тази гадина? — възкликна Ехоу.
— Не викай толкова! Благодарение на сръчността ми, тази вечер няма да стоим с празни стомаси.
Един от главорезите на Гилдията се закикоти и извади огромен нож от колана си.
— Изроди! Пуснете животното! — крещеше обезумялата Лилиен.
— Още ли сме боен отряд? Мисля си, че по̀ би ни подхождало да сме някоя циркова трупа… — подхвърли саркастично Стийл.
Ехоу се забавляваше на сцената, в която двамата брадати мъже със сплъстени коси се туткаха около горкото животно.
Забучиха го на клечка и го поднесоха към огъня. В този момент бивакът се изпълни с отвратителна миризма. Лилиен се благодари, че няма какво да повърне.
Жената се замисли, че всъщност е усещала и по-големи зловония. Сети се за хосписа. Отвратителната сграда я накара да й се повдига още по-силно.
Хората на Хлебарката хрупаха и глозгаха изпеченото месо. След като се нахраниха, побързаха да се проснат и захъркаха.
Дълго време никой не продума, защото умората взимаше връх и повечето се унасяха в дрямка.
Мислейки си за Скар, Лилиен изпадаше в поредица съновидения, в които той се появяваше, но само за да я убие. Тя се събуждаше с вик и пак заспиваше. В просъниците се опитваше да се върне към хубавите моменти, които имаха заедно.
Спомняше си за нощите, през които се криеха в градините на замъка. За поемите, които той й пишеше, и рисунките, които тя му посвещаваше.
Откога не беше рисувала!… Лилиен западаше като творец. Намираше сред шайка отвратителни мъже, които я разнасяха като вещ. Скар никога не би постъпил така с нея.
Веднъж й беше обещал, че ще идва с мъглата. А сега имаше гъста мъгла, но къде беше той? Татуираната жена се насили да си спомни част от една поема, която любимият й беше написал на младини.
Когато думите изникнаха в съзнанието й, Лилиен започна да си ги шепти напевно:
Не след дълго Лилиен успя да заспи спокойно, макар и за кратко.
След като се увериха, че всички дишат равномерно, Ллойд и Ехоу се надигнаха тихо и повървяха известно време, колкото да се отдалечат достатъчно от лагера.
— Какво ще правим, в случай че полуживите ни преследват до Храма и го нападнат? — попита Ллойд.
— Ще се бием, естествено. Но няма да сме сами. Великия Мъдрец е в Храма — отговори му Ехоу.
— Откъде знаеш? — рече недоверчиво дипломатът.
— Той е там от седмица и подготвя нови заклинания, които ще ни помогнат във войната.
Ллойд мълчеше. Въздухът тежеше от неловката тишина между двамата мъже.
— Ами Скар? Как ще действаме с предводителя им?
— Когато настъпи моментът, ще използвам Магията на Душите — рече самонадеяно Магистъра.
— Луд ли си? Не слушаше ли Великия Мъдрец? Този полужив, или там какъвто е, е важен за войната. Може би ще я обърне в наша полза.
— Ха! Защо вярваш на всичко, което плямпа Великия Мъдрец?
Шеговитият тон на Ехоу изключително ядоса Ллойд.
— Виж, не разбирам вашите политически игри. И не искам. Просто не сме ние хората, които да съдим Скар.