— Нима? Ти самият каза, че го познаваш. И то не с добро. Защо заставаш на негова страна в момента?
— Защото мисля, че заслужава прошка и нов живот.
— Аз пък не… Мисля, че заслужава да пръсна душата му на парченца.
— Ти нямаш нищо общо с него — заспори Ллойд.
— Напротив… — Ехоу млъкна, защото чу силно изшумоляване.
Минаха няколко минути, в които от челата им избиваше хладна пот. В крайна сметка обаче и двамата решиха, че шумът е дошъл от някое побягнало животинче. Ако полуживите ги нападаха, определено нямаше да се промъкват в храстите.
Ллойд си припомни, че Ехоу беше тръгнал да казва нещо.
— Ти също имаш сметки за уреждане със Скар, признай си! — Дипломатът заби пръст в гърдите на костюмирания маг.
— И да имам, те са си моя работа — отговори му Ехоу. — Знай едно. Че когато дойде моментът, няма да го пощадя.
С тези думи Магистъра по магия се отдалечи от събеседника си, оставяйки го сам с въпросите му.
Когато се завърна в лагера, Ехоу завари Стийл и Лилиен будни.
— Къде беше? И къде е Ллойд? — попита го със съмнение дългокосият мъжага.
— Ходих да проверя превръзката на Великия Изравнител — излъга Ехоу. — А дипломатчето сигурно пишка някъде…
— Откъде знаеш? Да не си му правил компания преди — отвърна заядливо Стийл и обърна гръб на Магистъра, демонстрирайки своето съмнение в разказа му.
Ехоу избра да не отвръща. В последните дни нервите в отряда бяха сериозно обтегнати. Заклинателят затвори очи и си представи как всичко е приключило. Ще се наспи хубаво в покоите си. Ще пие ментов чай на сутринта. Ще даде на слугинята да изпере шибания му окалян костюм.
„Не, мамка му! Ще изхвърля проклетия костюм. И без това имам достатъчно“ — бяха последните му мисли преди да заспи.
Безспорно един от най-добрите начини да те събуди някой на зазоряване е с псувни. Лилиен не понасяше дръзката проява на простащина, но откакто беше на път с наемническия отряд, трябваше да свиква с всичко.
Отваряйки сънените си очи, жената забеляза първо Магистъра по магия, който вървеше нервно напред-назад и риташе каквото му падне.
Стори й се около седем сутринта, но беше възможно да е и по-късно, тъй като Сенчестата гора беше винаги мрачна.
Лилиен успя да се надигне, доколкото й позволяваха завързаните крайници, и седна. Можеше да разгледа горичката по светло. Стори й се отблъскваща, защото есента настъпваше, а това не се харесваше на Лилиен. Скар щеше да възрази. Той обичаше есента.
За каквото и да си помислеше, жената все се връщаше към Скар. Тя силно се надяваше той отново да се превърне в онзи любящ и пълноценен човек от миналото. Беше усетила промяна в него и щеше да му помогне. Трябваше на всяка цена да се махне от мъжете, с които пътуваше по принуда.
Но къде бяха останалите? Лилиен виждаше единствено беснеещия Ехоу и Ллойд, чието лице също беше изкривено от ярост. Странно. Дипломатът рядко показваше истинските си чувства.
След известно време се появи Стийл. Е, по неговото лице яростта беше най-различима. Това донякъде забавляваше Лилиен. До момента, в който мъжете заговориха и тя разбра причината за гнева им.
— Проклети пастири и колибари. Шибани селяндури! — негодуваше Ехоу.
— Чудя се как не сме ги чули… — жалваше се тихо Ллойд.
— Използвали са случая. Издебнали са ни, докато спим — рече Стийл и втренчи поглед в Лилиен.
Тя само вдигна рамене.
— Заклевам се, че като ги намеря, ще ги яздя лично през цялото Кралство. Безсрамници, да откраднат конете!… — продължаваше да се ядосва Ехоу.
— Добре, нека се съсредоточим върху конкретната ситуация! — Ллойд потупа мага, за да спре лудешките му движения.
— Каква е конкретната ситуация? Шибаните наемници ни откраднаха конете и се изнизаха като пръдни от лагера. А по петите ни са най-страховитите същества, които са бродили по тази земя.
— Твоите наемници… — напомни му жлъчно Ллойд. — Доколкото помня, ти настояваше да вземем точно такъв тип хора за кампанията.
Последва кратка пауза, в която Магистъра по магия и дипломатът спориха. Стийл отиде до Лилиен и й подаде манерката си с вода. Жената беше наистина жадна и отпи на големи глътки.
— Не си мисли, че съм започнал да те харесвам… — подметна й зеленоокият мъж. — Просто не искам да припаднеш от жажда, като тръгнем след малко.