— Защо сте тук, какво искате?
— Смърт… — бе единственият отговор, който получи.
След това мълниеносно се случиха няколко неща. Бойната секира, озовала се за секунди в ръцете на полуживия, описа смъртоносната си кървава дъга, отсичайки надеждите на рицаря за равностойна битка. В момента, в който Забрава даде заповед на войните си да избият останалите рицари, обаче, от мрака и тишината изникнаха други, връхлетащи полуживите с бойни викове и невиждана ярост. Преди да разбере какво се е случило, Забрава усети стоманено острие дълбоко в гърдите си. Там, където врагът му смяташе, че бие сърце…
Сър Лотлансен се проклинаше вътрешно за това, че беше изпратил младия си подчинен, вместо самият той да отиде. Ето защо, когато връхлетя огромния противник, мислеше само за едно — как да отмъсти.
Мечът се впи жадно в гърдите на могъщия войн. С мрачно задоволство, рицарят установи, че варваринът не носи никаква броня. За негова изненада обаче, когато извади блестящото си острие, то не беше покрито с кръв, а по-скоро — с пепел. Войнът пред него се усмихна злобно и замахна със секирата си. Многото битки, които сър Лотлансен беше преминал, го накараха инстинктивно да залегне и да се претърколи, предусещащ, че само един замах на бойната секира бе достатъчен, за да го повали. Секирата замахна още веднъж по посока на рицаря, само че той беше пъргав и я избегна. Мечът му изсвистя по посока на полуживия, като сър Лотлансен очакваше грамадният исполин да е със забавени реакции. Но нищо подобно не се случи. Той отскочи назад и застана с вдигната бойна секира пред гърдите си. Раната, която рицарят му беше нанесъл, вече почти не личеше. По повърхността й, вместо засъхнала кръв, имаше зеленикаво-сива пепел.
„Тези същества не са живи“ — осъзна той.
Рицарите от верния му отряд бяха изпаднали в същото недоумение и в този момент се бяха оттеглили от полуживите войни, които също се държаха на разстояние от тях, явно гледайки объркването им със задоволство. Рицарите бяха участвали в множество битки и опитът им помогна да нанесат не едно или две смъртоносни пробождания на враговете си. Но враговете не бяха живи, и в същото време не отстъпваха по нищо на рицарите с бойните си умения.
Сър Лотлансен хвърли бърз поглед на хората си — бяха по-малко, но все още достатъчно. Трябваше им точната тактика. Враговете допускаха сериозна грешка, оставяйки ги да се прегрупират. Трябваше само…
— Чуйте ме всички — провикна се сър Лотлансен, за да привлече вниманието на войните си. — Когато нападнат, не ги пробождайте, а се…
Рицарите му така и не го чуха, тъй като думите му се загубиха сред ужасяващите агонизиращи писъци и стонове на умиращи мъже и жени, идващи от храма. В същото време полуживите ги връхлетяха като ураган.
„… Вътрешният двор му се видя доста очарователен, най-вече заради красивия фонтан, излъчваш бледо и успокояващо сияние. Скар спря до причудливата градина от рози, която го ограждаше, и си позволи да откъсне една. После бавно започна да я разлиства и да гали цветовете й…
Ароматът на цветето го върна назад във времето, когато още обичаше… Сети се за нея, за деликатните й черти и причудливата татуировка, която напук на мнението на останалите, красеше още повече лицето й. Сети се за непокорния й характер — нещото, с което го беше спечелила. Аромат на рози… Скар си спомни градините в замъка й, тяхната целувка, кичурите й коса, които винаги галеха лицето му, когато бяха един до друг и… аромата на рози около тях. Бяха му я отнели. Същите благородници и придворни лакеи, на които служеше за пари.
Скар извади меча си и с необуздана ярост започна да разсича розите около фонтана. Разсичаше, разсичаше, разсичаше…
След това се спря. В предверието на второто крило, където живееха обучаващите се лечители, стоеше млада жрица и го гледаше с ужасено лице. Имаше нещо в нея, което го накара да се осъзнае. Беше унищожил градината от рози. Прокле спотаения си гняв, когато видя, че жрицата бяга обратно назад, към крилото. Краката й почти не се виждаха, прикрити от дългата бяла роба, която се развяваше след нея. Краищата на робата бяха пропити с ален цвят. Белият мрамор, от който бяха направени стъпалата, водещи към второто крило беше кървав. Скар хукна след жената. Трябваше да я успокои и да разбере какво се е случило с другите.