Бягайки, тя извръщаше главата си назад, но когато видя високия войн, уплашено продължи напред — все по-бързо и по-бързо. Скар я настигна и я дръпна за рамото. Жената спря и дишайки на пресекулки, го отблъсна:
— Махнете се, достатъчно безчинства и злодеяния вече направихте. Тук няма никакви богатства, не и за вас…
— Извинете ме, мадам — опита се учтиво да я успокои Скар, — бандитите са обезвредени. Ние сме наемници. Дойдохме да…
Жената отскочи още по-уплашено от него. Погледът й беше безумен.
— Вие сте същите като тях! Оставете ни, изроди! Къде са благородниците и благочестивите мъже? — изкрещя тя.
В този момент Скар обезумя. Беше му писнало да го пренебрегват и обиждат. Подсети се за онова пламъче на оправдан гняв, което го изгаряше вътрешно. Тази жена беше решила да го разпали. Тя не изпитваше никаква благодарност към него и войните му, жертвали живота си за «шепа монети». Поиска да сложи край без да се оправдава или обяснява… Тя беше предубедена. А той сигурен, че аристокрацията настройва както жриците в храмовете, така и обикновените хора срещу него и войните му. Целият свят беше против тях. С бързина, която младата жрица не очакваше, Скар хвана ръцете й и ги изви. Жената изкрещя, пребледняла от болка, и се опита да се измъкне от хватката му. Безуспешно…
Той я придърпа към себе си, а тя, предусетила намеренията му, започна да се бори още по-ожесточено и диво. Ноктите й се забиваха в плътта му, но прегръдката му не се отпускаше. С едната си ръка Скар разкъса бялата роба, увиваща се около крехкото й тяло, а после разкопча кожения си колан и се освободи от тежестта на оръжието. Хлъзнала се в кръвта, пролята върху белия мрамор, жената изгуби равновесие и падна на колене, правейки отчаян опит да задържи разкъсаната роба. Изражението на лицето й издаваше повече свян, отколкото ужас. Ужасът личеше в отчаяните й опити да пропълзи назад, които дадоха повод на Скар да осъзнае, че тя бе още девица. После гърбът й срещна студенината на мраморната колона. После… тя вече не се опитваше да задържи превърналата се в парцал дреха — някога символ на чистата й служба като лечителка в храма.
Скар протегна хищно десница. Приличаше на звяр, надушил кръвта и страха на жертвата си. Звяр, който не познаваше и не даряваше нежност. Събра грубо косата и главата й се изви назад, а другата му ръка похотливо опипа нежната крехка гръд.
Усещайки насилника толкова близо, жрицата се чувстваше още по-отвратена. Тялото й се гърчеше отчаяно, в опит да се откъсне от него. До обонянието й достигаше зловонието на животинската му пот и това я вбесяваше.
Опиянен от съпротивата, Скар стисна косите й още по-силно и я принуди да застине, а лявата му длан, загрубяла от стискането на оръжие, продължаваше да мачка грубо тялото й.
После младата жена осъзна, че съпротивата й е напълно безсмислена и се отпусна в ръцете му. Ветеранът реши да не губи повече време. Спусна ръката си тежко надолу и зверски разтвори бедрата й…
… след което проникна, грубо и властно…
После тя стана само плът, парче месо, задоволяващо мерзките му страсти.
Девицата знаеше, че няма как да го отхвърли и затвори очи, надявайки се кошмарът да свърши по-бързо.
Скар не прояви никаква милост. Движенията му бяха бързи и яростни. Той не намали темпото си, дори когато усети, че я разкъсва.
За жената, обаче, страданието на тялото вече нямаше никакво значение. Душата й бе много по-наранена. Приличаше на осквернената, скъсана роба.
Скар започна да ръмжи като звяр, потънал в неописуем оргазъм. Той не чу тихия й плач, не видя сълзите й, не разбра мислите в главата й…
Жрицата нямаше никакво значение за него…“
Трета глава
Изненадани
Скар и войните му се намираха в непосредствена близост до вътрешния вход на централното крило. Той бе наредил на полуживите си съратници да задържат атаката, с която мислеха да започнат, нахлувайки в помещението.
Залата, в която се намираха, бе дълга. Килимът в сребрист цвят започваше от входа на помещението и се простираше чак до огромен олтар, пред който бе изваян огромен монумент, завършващ със сребърна сфера. По-запознатите знаеха, че това е перфектна имитация на Белия камък. При все това, сребърната сфера излъчваше мека сила и светлина, които контрастираха с мрака, извиращ от сърцата и душите на неканените полуживи.
Не сферата обаче бе накарала Скар и хората му да спрат. В центъра на залата, точно до олтара, бяха застанали в дъга група войни, предвождани от жена. Ветеранът трябваше да се досети по-рано, че в храма може да има лекуващи се бойци, които са решили все пак да присъстват на церемонията, прекъсната от полуживите. Защитниците на крилото бяха също толкова организирани, колкото и отряда на Мрачния Повелител и щяха да се нахвърлят още при появата им. Всички до един усещаха мрачната аура, но тяхната предводителка също бе дала сигнал да спрат. Тя така и не бе забравила това, което Скар току-що си беше спомнил.