— Знаех си, че ще дойде този момент, в който отново ще се срещнем — рече жената, чиито черти, му подсказваха, че е опитен боец. Тя говореше единствено на Скар. — Ти ме промени. Знаех си, че някой ден ще се видим отново тук. Имам сметки за уреждане.
В началото той не я беше познал. Формите на тялото й се очертаваха още по-ясно от пристегнатия кожен корсет. Нямаше и следа от слабите рамена и тяло, което преди много години беше обезчестил. Пред него стоеше опитна жена-войн. Тя нямаше да му позволи да я докосне. Напротив, беше неин ред да бъде безкомпромисна и агресивна.
Ел Дриаде бе избрала живота на войник, лишена принудително от правото да бъде невинната жрица, грижеща се за раните на пострадалите в битка. Бе предпочела самата тя да нанася тези рани, отмъщавайки на всеки враг, най-вече заради злодеянието на мъжа, поругал я в най-светлите години от младините й. Украшението на сфера, въртяща се в собствена орбита, символизираше предаността й към Съвета на камъка.
Сигналът, който даде на четиримата обграждащия я войни, бе съвсем ясен. Мъжете връхлетяха отряда на Скар с мрачни изражения, верни на водачката си. Грешката им бе, че не подозираха каква е същността на враговете си. Предимство, което Скар реши да използва. Погледна Призрак и му кимна мрачно в посока на поклонниците и останалите жрици. Скаутът бе повече от доволен. Той щеше да се примъкне към клането.
Забравил за всички останали, Скар вдигна меча си, за да парира силния и прецизен удар на Ел Дриаде. Преди да му позволи да отвърне, жената-войн се превъртя, направи пирует и заби оръжието си в корема му.
Триумфалната й усмивка замря със същата скорост, с която се беше появила. Скар предвидливо й бе позволил да го наръга, за да може да отклони вниманието й. Моментът, в който тя се сепна от факта, че той не агонизира, при условие, че го бе убила, бе достатъчен за ветерана. Мечът му изсвистя и посече ръката, с която го бе наръгала, но не успя да я довърши.
Един безчувствен труп го изблъска с такава сила, че на Скар му се наложи да се съсредоточи върху това да остане прав. Скар с ужас осъзна, че обезглавеният торс, който бе забавил победата му, бе на един от неговите. Позна го веднага, заради липсата на кръв. За сметка на това, навсякъде се разнесе ужасна зелена пепел. Защитникът, който беше обезглавил полуживия, застана пред ранената си водачка с решително изражение. Ето, че противниците им знаеха как да ги победят. Скар обаче не се чувстваше уплашен. Това бе непознато за новото му съществуване чувство. Ветеранът скочи и със смайваща сила се озова пред война, пробвайки се да го посече откъм таза. Защитникът успя да предвиди тактиката на противника си, но нямаше достатъчно време да избегне удара по заучения от тренировките начин. Пътеката, на която се биеха между пейките в крилото, беше прекалено тясна. Краката му се преплетоха и, неспособен да запази равновесие, той падна. Смъртта му го срещна преди да се стовари върху студения мраморен под. В същото време Ел Дриаде връхлетя Скар и го мушкаше с камата си яростно. Ако той беше жив, това щеше да е една ужасяваща прегръдка на смъртта. Ударите, обаче, не му причиняваха болка, а само го разконцентрираха. Той отблъсна жената-войн от себе си и тя падна, а войнът едва тогава забеляза, че корсетът й се беше разкъсал. В същия момент Скар отново зърна онзи див поглед на отчаяно затворено в клетка, животно. Мечът й все още стърчеше от корема му. Ел Дриаде бе ужасена. В същия момент долетяха стоновете на умиращите от другия край на храма, където Призрак вилнееше. Именно тези стонове пречупиха волята й. Тя погледна Скар и му подари триумфираща усмивка, която изненада война повече, отколкото дори си беше представял.
— Този път няма да ти позволя… — бяха последните й думи.
След което жената-войн преряза гърлото си с решително и изкусно движение на камата.
Писъците се усилваха. Защитниците бяха сломени, след като отрядът на Скар започна клането. Войнът обаче не се включи. Времето спря хода си. Той остана загледан в жената-войн. Едва сега осъзна, защо е бил призован. Той бе започнал да служи на злото още приживе. Нещото, което довърши волята му беше Гласът, който се появи ненадейно в главата му: