„Вече имаш отговорите си. Поздравявам те, справи се по-добре от тогава. Сега вече си напълно готов да ми служиш.“
Когато Забрава, заедно с хората си, нахлу в централното крило, завари Скар да стои прегърбен и загледан във все още топлия труп на самоубила се жена. Погледът му беше празен като душата му, окъпана в пламъците на следващия спомен…
„— Намерете жриците на храма, имате пълното право да грабите и да правите каквото пожелаете! — думите му към останалите в отряда бяха безчувствени.
— Но, капитане… — Ллойд бе изумен.
— Ти идваш с мен, имаме работа за вършене! — заповедният тон на Скар не остави никакво съмнение в подчинените му.
Макар и да не ги забеляза, Скар знаеше, че хората му имат слаба воля. Повечето навлязоха в крилото за обучаващи се. Нямаха търпение да се позабавляват.
«Всичко е загубено, светът се къпе в поквара. Не можем да я спрем…» — мислеше си войнът.
Сякаш разчел мислите му, дипломатът уплашено го дръпна:
— Не можете да я спрете ей така, задачата ни беше да… трябваше да спасим тези жени и този храм, не да увеличим ужаса им.
Скар го изблъска, почувствал нарастващия си гняв:
— Не можем да ги спасим от самите тях. Не можем да спасим самите себе си. Ела с мен, трябва да заличим следите…“
Гласът на Забрава го извади от спомена:
— Не мога да повярвам, че си позволил на един от нашите да загине.
Исполинът се беше загледал в тялото на полуживия.
Храмът беше напълно превзет. Писъците на болка и смърт бяха заменени от още по-зловеща тишина, която по подобие на траурен воал, се беше спуснала над мястото.
— Но няма значение! Мрачният Повелител ще бъде доволен. Храмът е изцяло наш. Време е да излезем и да го посрещнем.
Всички се упътиха към изхода на крилото, а после и към храма. Не чувстваха дори капка умора след битката, макар да срещнаха достойна съпротива както от рицарите, така и от защитниците. Последен излезе Скар, потънал в собствената си мрачна вселена, изпълнена с пепелта на отдавна изгорели принципи и морални устои…
„… Храмът гореше. Цялата красота на градините и орнаментираните колони и статуии се къпеше в ужасяващия огън, който Скар и Ллойд бяха предизвикали. Останалите от отряда гледаха безразлично мястото, доволни от извършеното. От край време имаха нужда да задоволят мрачните си желания. Светът бе достатъчно покварен, за да се опитват да бъдат порядъчни. Един обаче плачеше.
— Трябва да напусна отряда. Нямам повече място тук… — макар и просълзен, Ллойд издържа погледа на Скар — капитанът, който доскоро ценеше и уважаваше повече от собственият си живот.
— Нали знаеш, че тайната за храма трябва да остане запечатана в развалините му.
— Достатъчно дълго се сражавах рамо до рамо с всички вас. Не бих ви предал — тонът на дипломата беше искрен, — но не мога да продължа след тази случка.
Скар му вярваше. Лойд не би престъпил собствения си кодекс — качество, заради което го уважаваше и в същото време му завиждаше.
— Тогава имаш позволението ми. Къде ще отидеш?
— Някъде далеч от тази страна, сигурно към Островните Кралства. Нямам повече място в тези покварени земи.
— Имаш благословията ми, приятелю! — тонът на Скар беше студен.
— Всичко хубаво или всичко лошо. Както предопределите съдбата си занапред — отвърна димпломатът по протокол.
След това тръгна.
Скар отново погледна горящия храм. Инсценировката беше добре планирана. Щяха да съобщят на емисарите, че са закъснели и, че бандитите са опожарили мястото. Тях можеха да излъжат. Себе си обаче — не…“
Сър Лотлансен погледна за последно храма. Кървавият изгрев вече си пробиваше път през ранните часове на сутринта. Бе загубил всичките си рицари в неравностойната битка с почти непобедимите си войни. Бе загубил надеждите си, събрани в изстиващото тяло на младият Сър Хонориен.
„Не!“ — тръсна глава някогашният предводител на рицарите, патрулиращи около превзетия храм.
„Ако загубя надежда, ще се превърна във всички тях…“ — Той си спомни труповете на съратниците си. Повечето бяха загинали, загърбили всяка вяра и надежда, която да крепи сърцата и силата им.