Терасите бяха препълнени с хора, всички държащи гарафи с червено вино, очакващи официалния тост, който кралят щеше да произнесе точно в полунощ.
Крал Фиъръс беше четиридесетгодишен мъж със слабо телосложение, което дори величественото наметало и кралска броня не можеха напълно да прикрият. Чертите на лицето му издаваха всяка емоция. Самият народ го почиташе и уважаваше, макар да знаеше, че не е нищо повече от естественото продължение на рода си.
Истинската почит получаваше Мъдрецът, макар че самият той да не държеше на нея — великодушие, което караше хората да го ценят още повече. Самият Крал знаеше, че ако Роландан реши да седне на трона му, нямаше как да го възпре. Затова се радваше, че амбициите на Мъдреца не бяха насочени към властта му. Отдясно на крал Фиъръс седеше пратеник на близките Островни Кралства — мургав и лукав мъж, който от дълги години бе връзката между Силвернада и островитяните. Търговският, а сега и военен съюз с тях изглеждаше почти непоклатим. Според всички, това се дължеше на мъдрите преговори, проведени от Роландан преди много години.
Самият той стоеше право срещу краля и го наблюдаваше с топлия си поглед — най-възрастният човек в Силвернада и в същото време един от най-запазените. През всичките тези години, той буквално беше отгледал кралството и управниците му. Благодарение на силата на Камъка, открит от Ланс Пътешественика и него, той живееше вече близо петстотин години и беше изключително могъщ. Могъщество, което дължеше единствено на древния артефакт.
Още при намирането му, Ланс и той бяха сключили пакт — Роландан задържал камъка и с помощта на островитянските магове разкрил и овладял тайните му, а Пътешественикът основал собствен кралски род и управлявал еднолично. Самият Роландан, след като открил целебните сили на камъка, разбрал, че няма смисъл да измества стария си приятел и рода му от престола. Беше достатъчно само да ги постави в нуждата да търсят помощта и мъдростта му. Така управляваше той, макар и неформално.
Отдясно на Мъдреца седеше главната жрица Аерастраза, която се грижеше за развитието на храмовете и лечебните школи. Красивата дама бе известна със сребърните си коси, стигащи почти до коленете и със състрадателния си характер. Беше облечена в традиционната бяла свещенослужителска роба, като единствените й украшения бяха две обици с формата на полумесец, които криеха необикновена магическа мощ и амулет с формата на сфера, обикалящ в собствена орбита — Белият камък.
Полираният стол отляво на Мъдреца беше празен.
Празненството бе на път да започне. Почти навсякъде в залата имаше специални банкетни маси, изобилстващи с храна и вино от кралските изби. Повечето жители на Силвернада нямаше как да присъстват на самото празненство, но бяха дошли от всички краища на кралството за организираните панаири, фестивали и пазари в столицата. Предстоящите празнични дни им бяха позволили да се отпуснат.
Когато уреченият час настъпи, Камбаната, спускаща се от арка на входа на залата, зазвънтя с празничен звън. Хората по терасите започнаха да ръкопляскат, подхванали хвалебствени песни, запланувани предварително — първо за Краля, после за Камъка. Слугите, заели се с организацията на церемонията, бяха подготвили множество ефекти като пускане на бели гълъби, които разстроени от цялата човешка гълчава, бързаха да излетят през полуотворения купол. Роландан пък се бе погрижил рисунките и гоблените по стените да блестят със сребърна светлина, накарала ги да оживеят и доста от посетителите в залата гледаха все още в тях, неспособни да отместят поглед.
Всичко вървеше по план. Кралят се изправи и вдигна тост, обръщайки се първо към Роландан, после към останалите особи на масата по отделно, сетне към всички останали в залата и накрая — за жителите на Силвернада. Присъстващите отпиха с ритуална прецизност и утихнаха в очакване на приветствената реч. Дори стражите, които стояха на входовете на помещението, повече формално, отколкото пазейки, бяха намалили бдителността си и наблюдаваха краля.