Крал Фиъръс се изпъчи достолепно, готов да излее предварително заучената реч, когато в церемониалната зала внезапно нахлу рицар. По лицето му имаше засъхнала кръв, а бронята му беше смачкана и на места деформирана от удари, по всяка вероятност от бойна секира. Кралят пребледня и се извърна към мъжа, който едва стигнал кристалната маса, падна на колене и се опита да си поеме въздух. Всички присъстващи бяха онемели от неочакваната визита на война, но най-потресен от тях беше Роландан, който винаги се грижеше да узнае и контролира всичко.
За момент всички си помислиха, че рицарят е припаднал или дори мъртъв, но след това той бавно се изправи. Лицето му излъчваше скръб, изтощение, ала и хладна увереност. Време беше да ги пробуди…
— Избиха всички. Всички! Дори тези, които бяха решили да се предадат или дезертират… — отпадналият, но хладен глас на рицаря кънтеше в залата и не оставяше съмнение у слушателите за достоверността на думите му.
Всички бяха замлъкнали и се гледаха в него. Това обаче не смути сър Лотлансен. Макар че се взираше в кристалната церемониална маса, всъщност съзнанието му се рееше отново и отново към спомените.
— Да, някои се опитаха да дезертират и да оставят защитата на храма. Не се учудвате, нали… Заради това загубихме.
Върнал се към действителността, за свое искрено съжаление, рицарят обходи с поглед всички — първо водачите на собствения си рицарски орден, после Мъдреца, а накрая — и Краля. Ударната вълна от толкова много лица, приковани в него, издаващи различни емоции — от безразличие, учудване, та чак до потрес, — накара сър Лотлансен да рухне за втори път. Внезапно главната жрица стана от стола си и тръгна към него със загрижено лице.
— Дете мое, успокой се! Отдъхни си. После ще ни разкажеш.
Среброкосата жена тъкмо бе стигнала до рицаря, когато Главният Мъдрец Роландан, усетил нишките на изцелителната магия, усукващи се около нея, вдигна ръка.
— Моето дълбоко уважение, лейди Аерастраза, но раните на война може да почакат. Държавните дела са над тях. Трябва да бъде незабавно разпитан… — макар и безмилостни, думите бяха изречени с толкова внимателен и обаятелен тон, че всички кимнаха в знак на съгласие. После Роландан допълни. — Така ще бъдем сигурни, че е изпълнил напълно дълга си.
Жрицата издържа погледа на главния си предводител, но после сведе глава уважително. Трябваше да се подчини. Лечебната магия, с която щеше да облекчи болките на рицаря, щеше също така и да го приспи, а всички имаха нужда от отговори.
Усетил намеренията й, сър Лотлансен поклати отрицателно глава:
— Предпочитам да бях загинал там заедно с войните си, заедно с честта си. Но те… те не ми позволиха…
— Кои не ти позволиха? Нападателите ли? Кои са те? Какви знамена носеха? — Кралят не се сдържа. В гласа му се долавяше огромен, неконтролируем гняв.
В друга ситуация, крал Фиъръс не би си позволил да подходи така грубо, нарушавайки всякакви принципи на етикеция и отношение към подчинен или поне не в присъствието на толкова много хора. Но в този момент го бяха вбесили. Рицарят и новините, които носеше, бяха развалили цялата церемония, символизираща дълго чаканата победа.
Единственият в залата, който не обърна особено внимание на поведението на Краля, бе самият рицар. Той го погледна, след което си позволи за първи път да изкриви саркастично устни:
— Носеха знамената на смъртта, Ваше величество. Видях го в очите им. Там зее същата празнина, носена от всички нас в сърцата ни. Пропаст, в която пропадаме по собствено желание. Постепенно. И така, до момента, в който не станем част от тях.
Думите му вбесиха още повече владетеля. Той блъсна приборите пред себе си, надигна се и удари с юмрук по масата. Болката, която изпита при сблъсъка с кристалната повърхност, веднага загрози лицето му — нещо, което немалко от присъстващите видяха. Крал Фиъръс за пореден път падна в очите на хората си, защото недостатъкът на това да си владетел беше, че повечето от подчинените ти очакват да се държиш с достойнство, спазвайки етикеция и норма — принципи, за които Кралят бе забравил напълно в този момент.
— Какви ги бръщолевиш? Говори по-ясно… — подхвана крал Фиъръс, но усетил, че никой в церемониалната зала не му обръща внимание, замълча.
Погледите бяха приковани в Роландан, който се беше изправил с ръка, вдигната в повелителен жест. Всички бяха замлъкнали — поредното доказателство за дълбоката почит към Мъдреца. Сър Лотлансен също бе пленен от невероятната харизма на Мага.