Скар наблюдаваше безизразно струпания на куп кухненски персонал на замъка. Той и малкият му отряд бяха успели изключително бързо да елиминират повечето защитници на крепостта и в момента само я пречистваха. Опитният предводител на отряда полуживи ги бе разделил на групички от по двама-трима като самият той беше постоянно в движение, за да следи как върви чистката.
Отправил се към кухните на Ефес, ветеранът бе връхлетян от поредните спомени, които го подсилваха неимоверно. Присъствието на Мрачния Господар и мекият скверен допир на магията му изпълваха цялото тяло на Скар. Войнът се чувстваше неописуемо силен и знаеше, че вече е личният фаворит на Мрачния Предводител.
„Водачо!“ — познат съскащ глас извади война от мислите му.
„Водачо!“ — това беше нещо ново за Скар — доказателство за огромния респект, който подчинените бяха започнали да изпитват към него, независимо, че се подчиняваха единствено на Мрачния. Ветеранът се обърна по посока на зовящия го глас и с мъка успя да фокусира в сенките Призрак. Тялото на скаута беше още по-изсъхнало, но все пак притежаваше огромна ловкост и жилавост. Лицето му представляваше бледа зеленикава кожа, максимално опъната върху вече открояващите се черти на черепа. Там, където трябваше да са очите на полуживия, сега се намираха две пламтящи зелени точки, отразили по изключително зловещ начин нечестивите емоции на война, умел в промъкванията и тихите убийства.
— Довърши ги, Призрак! Пирувай с кръвта и слабостта на враговете ни.
Скаутът кимна с усмивка, която отразяваше мрачно удовлетворение. Макар че бяха изгубили възможността да чувстват каквито и да било емоции, на полуживите вече им бе върнат споменът за тях.
Скар обърна гръб на притихналите в предсмъртен ужас хора. Вече не бяха негова грижа. Единственото, което го интересуваше, беше да служи на Мрачния Предводител. Сега трябваше да намери Мегидо, зает с прочистването на казармите.
Намери го в една стая, твърде пищно украсена с множество статуи и гоблени — интериор, нетипичен за човек, който през по-голямата част от времето си служи като войн. Това не беше само стая на подчинен. Помещението бе пригодено специално за нуждите и вкуса на Главния предводител на защитниците на замъка.
Мегидо бе доста нисък, но за сметка на това достатъчно набит, а тялото му излъчваше необикновена сила, най-вече заради силните рамене и масивния гръб. Когато видя водача на отряда, широкоплещият полужив войн, въоръжен с бойна брадва и боздуган, отдаде чест по маниер, закодиран в съзнанието му на боец.
— Избихте ли всички? Къде са останалите от отряда? — безплътната форма на гласа на Скар отекваше в стаята и коридора. Дори ехото не смееше да му отвърне.
— Срещахме огромна съпротива, но да — казармите, както и личните покои на повечето командири в момента са боядисани с кръвта им. Изгубих своите, но за сметка на това се погрижих да не остане враг, който се укрива или опитва да се измъкне.
Скар прие рапорта без да обръща особено внимание на факта, че част от подчинените в отряда му бяха завинаги обезвредени. Всъщност той дори не обърна внимание на Мегидо, който напусна стаята, решил да направи последна обиколка в казармите. Ветеранът си спомняше това място, както и подчинения си полужив…
„… Стаята на вече почти покойния Главен Страж бе осветена от бледа лунна светлина, плахо нахлуваща през малките прозорчета. Приживе Забрава бе имал слабост към различните благороднически прищевки, повечето от които съвсем безполезни. Затова цялата му стая тънеше в охолство и лукс — самият варварин предпочиташе да отделя повече време на колекцията си от стъклени фигури на мистични животни и войни, отколкото на собствения си меч. За сметка на това, Забрава държеше изключително строго подчинените си и не позволяваше стаите на войните му, дори на най-приближените, да се обзавеждат пищно и пребогато.
Слабата светлина, едва нахлуваща в помещението, беше достатъчна, за да открои силуетите на две бронирани фигури.
Скар и Мегидо си бяха стиснали ръцете и се смееха, без да се страхуват, че някой може да ги чуе. Повечето хора, живеещи и служещи в замъка, присъстваха на погребението на мъртвия варварин. Мегидо бе съучастник на Скар в убийството и трябваше да се погрижи за последната част от плана им. Впоследствие обаче младият инициатор на убийството бе напуснал погребалната церемония, видимо по-разстроен от останалите. Беше невероятен актьор и владееше тялото си.