Ето че самият Скар бе решил да провери лично дали Мегидо ще изпълни заръката му. Макар че поквареното му сърце не знаеше що е съвест и чест, неговият главен мъчител бе постоянното съмнение и недоверие към всичко и всички.
Сега обаче амбицираният войн си позволи да прогони съмненията. Мегидо, славещ се с изключителните си умения в фалшификацията на документи и почерци, бе изпълнил брилянтно последната част от заговора, за което бе получил огромен подкуп и обещание за повишаване в чин.
На леглото на вече покойния предводител на стражата лежеше предсмъртното му писмо, в което посочваше бъдещия си наследник…“
Останал с една ръка, Забрава се бореше с противниците си. Спомените за нечестивите деяния му вдъхна нови сили и възвърнаха свирепостта му.
Войните, впуснали се на помощ на издъхващия младши лорд Фредерик, сега лежаха безжизнени до него. Самият благороден рицар все още таеше крехък пламък на живот у себе си, но не за дълго, защото огромната десница на исполина се сключи безжалостно около крехкия му врат. В последните си мигове лорд Фредерик дори не си беше дал сметка за безразсъдния нападателен акт, който бе предприел по-рано, заслепен от желанието си за слава, както и за многото, които щяха да загинат, заради него. Някои от тях — особено близки.
Изправящата се фигура на едноръкия Забрава, покрит изцяло с кръвта на своите жертви, бе достатъчен повод за повечето и без това малодушни защитници да хвърлят оръжията си и да побегнат директно към горящите сгради на града. Всяка друга смърт беше за предпочитане пред оръжията и най-вече — лицата на полуживите.
Години по-късно Ефесово бе наречен Градът на Предсмъртните стонове, а земите около него останаха завинаги черни и опожарени не заради бушувалите с месеци пожари, а заради предателството. Защото земята, както раждаше своите деца, така и чувстваше, когато те се отвръщат от нея.
Седма глава
Предаващи
Антъниъс лежеше свит на кълбо в началото на дългия и студен коридор. Безжизненият му поглед се взираше напред в тъмнината, приличаше на човек, отчаяно опитващ се да спаси кожата си. Решен да избяга възможно най-бързо от замъка, бившият временен ръководител на защитниците бе свалил екипировката си, мислейки си, че тежковъоръжените му противници няма да го догонят. Но той не знаеше, че с или без брони, нападателите бяха еднакво бързи. Безразсъдното дело му бе коствало кинжал в тила.
Скар не си даде труда дори да обърше кръвта от оръжието си. Така или иначе щеше да го впусне в употреба още няколко пъти в изпълнената със смърт вечер.
Ветеранът се бе насочил към последното, незасегнато от набега им крило на замъка — личните покои на Лорд Лунуниен и семейството му. Скар предполагаше, че някъде в коридора се крият тайни врати и проходи, водещи към секретен изход. Надяваше се само, последните оцелели да не са имали възможността да се измъкнат, възможност, която бе съвсем реална, стига да бяха предупредени навреме.
Тъй като тази част от замъка бе разграничена от казармите и помещенията на прислугата, звуците от битката не можеха да достигнат дотук. Дебелите масивни стени спираха звъна на стоманата и предсмъртните писъци на агония. Скар беше твърдо решен да изпълни волята на Мрачния Предводител и да унищожи последните останали обитатели на замъка.
В коридора, водещ към стаите на Лорда и близките му, имаше множество статуи, изваяни в чест на предишните владетели на замъка. Огромни сводове, украсени с увивни растения и арки с формата на мечове му придаваха допълнителна величественост. От коридора тръгваха множество разклонения, които водеха до отделни тераси, украсени с колони. Ефес винаги бе изумявал посетителите си именно с тези огромни тераси, изваяни със старинна архитектура. Те гледаха към вътрешния двор на замъка. Доста често лорд Лунуниен бе отправял призиви и официални речи към подчинените си именно от изумителните балкони, всеки допълнително украсен с герба на Ефес — два меча с фина и майсторска изработка, чиито дръжки бяха инкрустирани с аметисти, кръстосани върху лилав фон.
Същинската причудливост и красота на коридора обаче идваше от множеството картини, окачени по стените му. Скар можеше да съзре детайлите във всяка отделна картина. Коридорът бе осветен не от несъвършения пламък на факли, а от самата светлина, идваща отвън, независимо дали дневна или нощна. Затова спомагаха множеството процепи и прозорци, които бяха създадени и оформяни в продължение на години с тази цел.