Решил да излезе на една от терасите и да огледа положението в двора, Скар се загледа отново в някои от професионално сътворените картини. Повечето изобразяваха различни момичета, така изумително различни една от друга, че само тяхната чудатост ги обединяваше — момиче, наподобяващо по-скоро часовников механизъм, носещо артистична шапка; друго, облечено с пристегнат корсет, изразяващо мистични настроения…
За миг Скар сякаш възвърна онова свое отдавна изгубено чувство на ценител на изкуството и беше напълно изумен от тях, защото предизвикаха у него други емоции и спомени, съвсем неочаквани и различни от тези, които му изпращаше Мрачният Господар.
„… Стояха прегърнати на самия ръб на терасата. Нощта бе притихнал страж, чийто светлик бе огромната луна, огряваща замислените им, застинали в блажен покой лица. Тя му показваше различните си бъдещи проекти, които възнамеряваше да нарисува, а той споделяше въодушевението й с топла усмивка. Нейните картини, нейният свят — само те имаха реално значение в иначе изпълнения му от амбиции живот.
— А какво смята Лордът за новите ти творби? — гласът му беше по-скоро шепот, който галеше сетивата й и пробуждаше нови нишки и мотиви в и без това безграничния й талант.
— Баща ми е достатъчно наивен, за да смята, че ще рисувам само глупавите му военни карти. Тези неща аз дори не му ги показвам — почти никой не ги разбира. Освен ти…
Студеният пролетен вятър се опита да разсее топлината помежду им, но безуспешно. Тя се сгуши още повече в прегръдката му. Макар да бе защитена от крепостни стени, от преданите войни на Лорда, от топлия уют на семейството си, тя се чувстваше сигурна единствено с него. Силните му ръце й носеха усещането за разбиране. Макар и принадлежаща на сегашния свят и обстоятелствата, които ги разделяха, нейната вътрешна вселена намираше галактическия си пристан при него.
— Трябва да вървя… — с явно и за двамата нежелание, тя се отдели от него. — Чакат ме и ще заподозрат нещо.
— Много скоро няма да имаме никаква причина да се крием, имам план…
— Аз завинаги съм твоя, ти също си мой. Всичко ще дойде постепенно с времето, знаеш… — тя се притисна в него за последен път. — А сега трябва наистина да вървя.
Той остана дълго на терасата, съзерцавайки небето. Не изпитваше типичния гняв на човек, който се чувства ощетен и онеправдан. Чувстваше единствено любов и увереност, вяра, че предстоят по-хубави дни. Трябваше да поддържа този светлик, тази надежда у себе си. Иначе всичко щеше да е напразно. А звездите дълго гледаха усамотения младеж, застанал на студената тераса, и въздишаха с тъга…“
Скар се върна объркано към реалността. Не беше очаквал такъв спомен. Бе очаквал разруха, предателство, коварство, а намери покой. В този момент той усети отчаяна нужда от отговори — както в началото, когато се пробуди и все още не бе потопен в зелената светлина.
Споменът за нея сега го отблъскваше. Мисълта за Мрачния Господар — също. Нима е бил единствено злодей? Нима бе вървял единствено по мрачни пътеки? Нима заслужаваше подобна участ? Отговорите… Криеха се зад…
… зад дървената двукрила врата срещу него, орнаментирана с различни космически изображения, повечето от които не разбираше, но помнеше. Тази врата криеше част от отговорите.
След като изолира за момент волята на Господаря си, караща го да убива и унищожава всичко, в което се криеше живот, Скар пристъпи към вратата и разтвори тежките й криле.
След което я зърна…
След което си я припомни…
След което разбра…
— Лилиен!…
„— Скар! — лордът пристъпи в стаята с объркано изражение — нещо което се случваше рядко на отдавна свикналото с изискванията на етикета лице. Очакваше да завари дъщеря си обичайно съсредоточена върху поредната картина. Щеше да й възложи направата на нови карти, тъй като самите военни предводители на краля му ги бяха поръчали. След като изследователите на непознатите съседни варварски и гоблински земи картографираха новооткритите местности, те изпращаха грубите си чертежи на Краля. Той от своя страна ги връчваше на лорд Лунуниен, чиято дъщеря беше известна в цялото Кралство с необикновения си талант в изобразителното изкуство. Ето защо Лордът на Ефес ежеседмично я затрупваше с нови и нови, грубо изработени карти, нуждаещи се от по-внимателно и усърдно начертаване.