Очакваше да я завари да рисува и всъщност тя точно това правеше. Лордът обаче не очакваше да я завари в компанията на Скар, наскоро повишен като Главен Страж на замъка — неговата дясна ръка. Всъщност владетелят на замъка подозираше… Клюкарите сред персонала, както и личните му шпиони, следящи дори семейството му, отдавна му донасяха за необикновените взаимоотношения между дъщеря му и Скар. Но лордът не очакваше, или по-скоро не искаше да повярва, че ще дойде ден, в който лично ще се убеди.
— Напусни веднага покоите на дъщеря ми и почтения млад благородник Фредерик. Ще поговорим отвън! — тонът му подсказваше, че не допуска възражения.
Скар бе подчинен и предан, но не и до такава степен.
— Не, вие напуснете!
Изражението на лорда се изкриви в грозна яростна гримаса и тъкмо бе на път да повика личната си охрана, която да отведе натрапника, когато се сети, че натрапникът всъщност носеше титла, която бе само с едно ниво по-ниско от неговата собствена. Личната му охрана щеше да изпълни заповедите му. Нямаше да го предаде. Репутацията и честта на семейството, обаче, щяха да бъдат опетнени.
— Няма да позволя да развалиш авторитета на фамилията ми! — лордът се обърна към дъщеря си. — Как въобще си го допуснала? Как въобще се осмеляваш?…
Лилиен продължаваше да рисува съсредоточено. Скар обаче се изправи от леглото, където бяха седнали.
— Оставете я на мира. Тя рисува, тя твори! Тя не принадлежи на този свят и на границите, в които я затваряте.
— Аз съм този, който определя бъдещето й. То е предопределено, тя вече е…
— Тя е тази, която ще определи бъдещето си. И го прави, дори в момента…
Отговорът на лорда беше тежка плесница, която събори неподготвения младеж. Той повика стражите си и те веднага побързаха да хванат Скар, преди младият войн да е изтеглил меча си. Осъзнал, че не може да мръдне, новопостъпилият водач на Стражата погледна с искрена омраза лорда:
— Заявявам желанието си за ръката на Лилиен!
Момичето вдигна глава от платното, където бе заложило цялата си концентрация в последните часове. Погледна лорда и любимия си с тъжен поглед.
Лорд Лунуниен издържа погледа на Скар и му отвърна с цялата студенина, която сърцето му позволяваше:
— Тя вече е сгодена! А ти си арестуван за опит за преврат. Обвинявам те лично и те наказвам с екзекуция…
— Не! — момичето се изправи с невероятна пъргавина, разливайки боите си и събаряйки статива, върху който работеше по проекта си.
За миг овладял гнева си, лордът нареди на личната си охрана да отпусне хватката на вече обезоръжения младеж. Видял възможност да се освободи, Скар започна да се гърчи, но един ритник извади въздуха му и го укроти.
Лорд Лунуниен го погледна отново, този път — пренебрежително.
— Бъди благодарен на милосърдието на дъщеря ми. Това обаче не променя факта, че ще бъдеш прогонен от замъка в изгнание. Завинаги!
Лордът премести погледа си върху съкрушеното момиче:
— А завърнеш ли се под една или друга самоличност, ще се молиш за бърза екзекуция.
След което даде знак на подчинените си.
Скар получи силен удар в слепоочието и последното, което видя, преди да изпадне в безсъзнание, бе суровото изражение на Лорд Лунуниен, владетел на замъка Ефес, един от най-уважаваните благородници в Силвернада…
… а това, което нито лордът, нито охраната му, нито Скар видяха, бе платното, по чиято повърхност бяха размазани множество черни линии и петна. Само Лилиен знаеше какво изображение се криеше зад хаотичната цапаница в черен цвят, символизиращ мрака, спуснал се над нея в онази повратна за живота й вечер…“
— Ти си се върнал. За мен. След толкова много време?… — Красивото й лице бе прикрито от тъмния воал на недоумението. — Върнал си се със стомана и огън?…
Лилиен обърна гръб на Скар и се приближи към един от прозорците на стаята си. Меките лилави копринени пердета танцуваха грабнати от вятъра с аромата на смърт. Прозорецът разкриваше гледката на добре поддържана градина, а аленият цвят в нея идваше не само от множеството засети рози. Части от отряда на Скар екзекутираха последните обитатели на замъка, търсещи спасение.
— И какво? Ще ме отведеш, сякаш нищо не се е случило. Просто ей така? — тя отново го погледна и с ужас установи, че той е извадил меча си и се е приближил опасно близо.