Лилиен запази спокойствие, но изведнъж изкрещя панически. Нещо в погледа на Скар накара кръвта да се стече от лицето й. Това не беше онзи младеж, на когото бе отредила сърцето си съвсем млада. Мъжът, стоящ пред нея, бе празен, той дори не беше в помещението. За момент тя се усъмни дали дори я помни. Бяха си обещали да не се забравят. Обещанията обаче явно се бяха изронили като цветовете на изсъхваща роза, като перата на болна птица.
Скар вдигна меча си, а тя затвори очи, готова за това, за което знаеше, че се случва след смъртта.
Тогава връзката се прекъсна. Беше за един кратък, но ясен и отрезвяващ момент. Първото, което си наложи да направи, бе да хвърли меча настрана, след което отстъпи от тялото на свилото се до прозореца момиче, оставяйки й път за бягство. Нямаше време да обърне внимание на собствените си мисли. Не усети дори моменталната слабост, която изпълваше полуживото му тяло, плод на прекъсната му връзка с магията на Господаря.
— Бягай! Спасявай се! Иди надалеч! Напусни тези земи на страдание… — бяха единствените думи, които успя да изрече.
Върнала се в действителността, Лилиен го погледна още по-объркано:
— Но…
— Бягай, войните ми още не са стигнали до тези нива на замъка, не знаят за тайния път. Имаш шанс. Аз… не издържам.
— Скар!…
— Бягай, Скар вече не съществува. Не и този, когото познаваше преди, не и този който о…
Съзнанието му се замъгли. Мрачният Владетел, усетил, че волята на Скар преборва неговата собствена, бе съсредоточил магията си. Скар се свлече на едно коляно. Зелената светлина отново изпълни сетивата му, силата му се възвърна. Камата, която държеше на колана си се озова за миг в ръката му.
Борба! Воля… Зелена светлина, омраза, минало, настояще, бъдеще… Любов, пробудили се в дълбините на поробената му душа… Скар захвърли камата настрани.
Уплашена до смърт, Лилиен побягна към изхода на стаята си. На прага обаче се обърна и погледна тъжно човека, който някога желаеше до болка и който дълго време, дори след като ги бяха разделили, беше крепител на вътрешния й свят. Тъгата в очите й, обаче, се превърна в надежда. Надеждата, която я беше крепила през всичките години, през които него го нямаше.
Трябваше да вярва. Какъвто и мрак да бе обладал Скар, тя беше сигурна, че той все още вярва някъде дълбоко в себе си. В тях.
Лилиен внимателно отмести една от картините в коридора, изобразяваща три луни — мрачна, светла и една, обединяваща мрака и светлината в себе си, — след което тайният проход, водещ извън замъка, се откри към нея. Нежното й гъвкаво тяло потъна в тъмнината на тунела, оставяйки смъртта и страха, вилнеещи в опустошения замък.
Осма глава
Изобретяващи
Библиотеката на храма, използвана също и за приемна на гости от висок ранг, бе осветена единствено от запалената камина.
Тъй като Надежда, най-главният от всички храмове в Силвернада, бе построен изцяло от камък, във всяко едно помещение беше хладно. Древните създатели на светилището бяха решили да използват каменни блокове за създаване на постройката не защото се опасяваха от бъдещо опожаряване на храма — такова всъщност бе изключено, тъй като самата столица, в която се намираше беше практически непревземаема, — а защото всъщност твърдата скала задържаше магията концентрирана зад стените му. Надежда беше гордостта на кралството и включваше в себе си не само специално обособена лечителска част, но и Академия по лечителско изкуство и изследователска лаборатория.
Ето защо в библиотеката винаги бе запалена камината. Така самото посещение беше по-уютно и внасяше топла атмосфера за посетителите си, които в момента бяха двама отдадени на дълга и честта рицари. Или поне само единият…
Сър Лотлансен наблюдаваше внимателно главнокомандващия рицар, сър Денотериън, който избухваше постоянно в противния си, истеричен, пиянски смях. За последното свидетелстваха неколцина бутилки билков ликьор, включващ в себе си вкусовете на дива мента, дива роза и див бръшлян. Всъщност малцината, които можеха да си позволят това скъпо питие, го наричаха „Питието на дивите“, може би заради ефекта, който имаше върху темперамента на пиещия го.
Истеричните нотки в смеха на сър Денотериън обаче идваха от неспособността му да приеме няколко факта, един от които — съществен. Продължаваха да губят. Врагът бе превзел още един храм и цял замък, избивайки по-голямата част от населяващите го хора.