— Това дори не е война, а изтребление! Те искат да ни заличат като раса. Тук има намеса на тайни отвъдокеански организации и групировки! — Сър Денотериън тръшна поредната празна бутилка на масата пред себе си, иначе предназначена за четене или писане.
Сър Лотлансен, дошъл като личен повереник и подкомандващ на главния предводител на рицарите, кимна уморено. Вече втори час се правеше на заинтересован от безсмислиците, които злоупотребилият с лечебните и елитни ликьори на храма сър Денотериън бълваше.
Получили тревожните новини на бежанците от завладяното и напълно опустошено Ефесово и пленения храм на изцелението Форгивънс, намиращ се в близост до земите на Ефес, рицарите бяха съставили на пръв поглед разумен план за ответен удар. Трябваше само да обсъдят намеренията си с Великия Мъдрец и да го помолят за помощ, тъй като се носеше мълвата, че самият той готви също отговор на безмилостната инвазия на непобедимия немъртъв враг. План, който сър Лотлансен трябваше да съгласува с Мъдреца, защото самият предводител на рицарите и наемниците не бе в състояние да направи нищо, освен може би да води банални конспиративни разговори.
Преживелият много битки и смърт, но запазил честта и принципите си, Лотлансен въздъхна по посока на сър Денотериън и му обърна гръб. След това се насочи към камината. Загледан в меките й подскачащи пламъци, рицарят си спомняше горчиво за горящия храм, от който се беше измъкнал жив единствено той. Вгледан в разпадащите се на пепел цепеници, сър Лотлансен се сети за по-младите си подчинени рицари — всички служещи вярно и до един загинали. Или поне някои от тях. Без да усети, по челото му изби пот, а гърбът му започна да се тресе от конвулсии. Печалният рицар се опита да се овладее, но горящите дърва в камината безмилостно му напомняха за сграбчените от смъртта животи на всичките му съратници. На практика той беше останал без приятели, а най-близкият му човек беше пияният, вече хъркащ върху писалището на библиотеката, сър Денотериан — близък по оръжие и професия, но не и по сърце. Изведнъж потта изчезна така, както бе избила, а тялото му се успокои, обляно от мека топлина, която обаче не идваше от камината. Преди да осъзнае какво се е случило, сър Лотлансен чу нежен и грижовен глас:
— Много рани си получил… Но тези, които разяждат душата ти са най-силни. Там са най-грубите белези… — Главната жрица Аерастраза обикаляше объркания рицар с вдигнати към него ръце, от които извираше мека синя светлина.
„Магия!“ — помисли си рицарят-ветеран, осъзнавайки какво е прогонило нежеланите конвулсии на тялото му.
— Да, магията ми може да помогне на болно тяло. Виждала съм осакатени войничета, невнимателни занаятчии, майки, губещи все още неродените си рожби, отровени лордове, в чиито очи се крие страхът от загубата на съкровищата, а не живота… — жрицата спря и го погледна изпитателно. — На мое място би ли върнал животите им?
Рицарят отвори уста да отговори, но после се разколеба. Почувства се незначителен и някак си неспособен да отсъди кое е правилно и кое не. Неговите тревоги също бяха значими, но не бяха единствените проблеми на това кралство, на този континент. На този свят. Затова Лотлансен реши да замълчи и да изчака жрицата да проговори отново. Харесваше гласа й. Той беше по-стоплящ от огъня в камината.
— Виждам… И знам! — жрицата отмести поглед от него и се загледа в камината.
Лотлансен реши, че и тя като него вижда в гърчещите се пламъци животите на умрелите му другари.
— Да. Мога да излекувам всяка една рана или белег, които мъчат и грозят плътта, но раните, които всички ние имаме вътре в нас, трябва да излекуваме сами.
Не напълно сигурен за какво говори жрицата, сър Лотлансен кимна разбиращо като веднага се почувства жалко, защото знаеше, че тя разчита всяка негова емоция, всеки негов страх, всеки негов принцип… И тогава разбра…
— Да, рицарю. Лекът за вътрешните ти терзания се намира вътре в теб. Той е като цвете, което чака да бъде почистено от всички бурени, след което трябва да бъде грижливо отглеждано и, веднъж откъснато — посветено на подходящата кауза.
Жрицата го погледна за последен път с изпиващите си очи, след което се усмихна. Неспособен да каже каквото и да било, сър Лотлансен само кимна почтително, след това й обърна гръб и се отдалечи към изхода на библиотеката. Беше намерил поне един малък отговор на множеството си въпроси. Трябваше да действа. Дори когато беше сам сред целия хаос от събития.