Потънал в мислите си, забравил дори за конкретната работна задача, Ехоу почти подскочи, когато усети лекия допир върху рамото си. Средновисокият мъж се обърна — познаваше това лице и го виждаше често. Сведе главата си в знак на почит, а част от хванатите му в опашка руси кичури се развързаха и покриха лицето му — Ехоу винаги носеше косата си завързана. Освен това, той държеше и на сламенорусата си брада. Друга негова чудатост спрямо многото му колеги беше тази, че смяташе работната манта и наметалото за излишна магическа префърцуненост и бе облечен само с черен костюм. Единственият контраст в облеклото му беше бялата риза. На пръв поглед — повече от беззащитен, освен за тези, които естествено не знаеха за магическите му способности.
Ехоу сведе главата си по посока на Главния Мъдрец още веднъж и му подаде ръка като на стар приятел.
— Добре дошъл, Роландан! — репутацията на мага-изследовател бе толкова голяма, че можеше да си позволи да говори с Великия Мъдрец без обичайните официалности. — Очаквах те. Имаме напредък, но усещам колебание в самата есенция на магията. Сякаш ни се противи.
Великият мъдрец кимна мрачно:
— Тогава трябва да я подчиним. Продължавай да я притискаш и експлоатираш. Внедри й мисълта, че го правим с добра умисъл… — Роландан потупа жезъла си. — Самият камък е напълно убеден в светостта на мисията ни.
— Ще успеем! — вдъхнатият кураж върна тонуса у Ехоу, който вече оглеждаше с любопитство спътниците на Мъдреца.
Усетил анализиращия поглед на Магистъра, Роландан се обърна към Стийл:
— Запознайте се! Това е човекът, който прекарва повече време в сенките около мен, отколкото реално до мен. Дори и най-великите се нуждаят от охрана, защото съдбата често решава да възнагради глупостта на алчните за повече власт.
Ехоу се усмихна разбиращо. Политическите игри в Съвета бяха другата причина, поради която не искаше да се присъедини — беше му омръзнало от тези, които кръжаха около самия него в Академията по лечителско изкуство.
Русият маг кимна въпросително към другия спътник. Рицарят побърза да се представи преди Великият Мъдрец да успее да продума.
— Сър Лотлансен, преди водач на рицарска част, защитаваща храма на изцелението Анър, а понастоящем служа в личната свита на Сър Денотериън.
— Чувал съм за Вас. Ако не се лъжа, Вие бяхте последният оцелял след унищожението му. — Ехоу му подаде ръка. — Би ми било интересно да поговорим за вражеската сила. Експериментът, който водим в момента…
Великия Мъдрец вдигна ръка в обичайния си повелителен жест:
— Всичко с времето си, приятелю. Както казах по-рано и на тях двамата, срещата ни не е случайна. Доведох ги тук, за да им покажа какво създадохме.
— Страхотно. Аз тъкмо се готвех за пореден опит — Ехоу обърна гръб на Мъдреца и спътниците му и помаха с ръка на един от послушнците си. — Ратт, доведи обект номер 665.
Чул номера на жертвата на предстоящия експеримент, сър Лотлансен преглътна, отказвайки дори да помисли колко хора държат затворени в това пространство. Послушникът на мага се отдалечи и това даде достатъчно време на рицаря да засегне въпроса, който стоеше на върха на езика му:
— Извинете, но нужно ли е всичко това? — усетил прикованите погледи и на тримата, сър Лотлансен почувства нещо неприятно в стомаха си, но опита му на ветеран не позволи да издаде емоциите си. — Имам предвид всички тези хора, които страдат тук. Магията трябваше да ги лекува, а не да ги кара да страдат, нали?
Роландан го погледна и за разлика от рицаря, не прикри гневна нотка в гласа си:
— Нищо ли не разбра досега? При все, че беше там и видя как обикновената стомана не помага срещу тези създания на Злото!
За момент сър Лотлансен съжали, че е ядосал Главния Мъдрец. Принципите му повеляваха да се държи почтително с лица от по-висок сан.
Рицарят бе решил да запази почетно мълчание пред Роландан, но подигравателната усмивка на Стийл наля допълнително масло в огъня. Сър Лотлансен се обърна към високия чернокос бодигард:
— На теб май ти харесва да гледаш как другите страдат?
— Щом не съм от тези, които го причиняват, значи не ми харесва — басовият глас проехтя призрачно в залата, която макар голяма и пълна с хора, бе невероятно тиха, заради магията на Роландан.