Вторият конус също бе запратен. В него Ехоу вложи цялата омраза и гняв, които беше насъбрал с годините към всичко. Този път отпратената енергия успя да оттласне душата на обекта, като едновременно с това я обгърна както кехлибар — насекомо. Тялото на клетия човек се свлече безжизнено на студения под. Единственото, което свидетелстваше за вътрешната агония, беше разкривеното от вътрешна борба лице с вперени в нищото очи, потънали в най-дълбокия мрак.
Ехоу задържа магическия конус, който беше видим само за него и Роландан, а после го подаде на Великия Мъдрец. Предстояха множество мъчения за душата, която нямаше никога повече да намери покой, заключена в този магически конус, изпратен в необятното пространство на Вселената.
Следващият, който се свлече на земята, но от изтощение, беше русият маг. Заклинанието завърши успешно.
Загледани в нечовешкото зрелище, рицарят и бодигардът не усетиха присъствието на току-що пристигналия скитник със сив плащ, чиято качулка скриваше добре лицето му.
Роландан се обърна към новопристигналия и се усмихна. Той не беше засегнат от умората.
— Очаквахме и теб. Радвам се, че дойде навреме.
Той обиколи с поглед спътниците си, след което се спря и върху Ехоу:
— Хайде, приятелю! Време е да проведем отдавна очакваната, макар и подсъзнателно, среща.
Всички се отправиха към изхода на Залата за Изпитания и към света, който не подозираше какви низости крият хората от него…
Пламъците в камината играеха все така лениво и стопляха библиотеката. Сър Лотлансен имаше чувството, че не е напускал това място в последния един час, в който Великият Мъдрец го бе превел през Залата за изпитания. „Или по-точно — залата на мъченията“ — помисли си рицарят. Но най-големите мъки преживяваше самият той, осъзнал, че не може да направи нищо по въпроса. Че аргументите на Роландан успяваха да оборят принципите, в които вярваше. Но най го болеше от осъзнаването на сложността на света.
Решен да се абстрахира от жестоките коридори, през които го превеждаха спомените му, сър Лотлансен се съсредоточи върху събеседниците, с които току-що бе влязъл в библиотеката. Всички се бяха настанали на дебела дървена маса от бук, орнаментирана със символите на кралския двор. Явно беше подарък за храма. Сър Денотериън бе изтрезнял и се държеше обичайно арогантно и доминиращо, сякаш нищо не се бе случило, откакто бе дошъл в храма. Лотлансен отбеляза язвително наум, че пиянските преживявания на по-висшия от него и ръководител на военните части Денотериън бяха единственото, с което се отличаваше от останалите.
Великият Мъдрец стоеше кротко и също наблюдаваше с нескрит, изучаващ поглед останалите хора по масата. Това, което сър Лотлансен с ужас забеляза върху лицето на Роландан, беше липсата на всякакво смущение от случилото се в залата за Изпитания. Колкото повече рицарят опознаваше стария и висш ръководител на ордена на Белия камък, толкова повече се отвращаваше от него.
Ехоу, магистърът по магия, изглеждаше все така изморен, готов да заспи всеки момент. Сър Лотласен предполагаше, че русият маг е стъкмил някое просто заклинание, което да го поддържа буден. Четвъртият му събеседник стоеше точно срещу него и му хвърляше погледи на неодобрение, които сър Лотлансен беше сигурен, че не са породени от някаква конкретна причина. Стийл беше недоволен от живота злобар, използващ всяка възможност, за да намеси сарказма си.
Петата фигура беше тази, която събуди интереса му най-силно. Сега рицарят можеше да я огледа по-внимателно. Макар и очевидно възголямо за телосложението й, наметалото не можеше да скрие чертите на деликатните рамене и слабите, макар и жилави ръце. С учудване Лотласен осъзна, че зад качулката на плаща най-вероятно се крие лице на момиче. Разпален от новото си откритие, мустакатият рицар се прокашля, надявайки се да привлече внимание.
Забелязал нетърпението му, Главният Мъдрец се подсмихна и рече:
— Имайте спокойствие, сър. Много скоро ще открием началото на този, макар и неофициален, форум — гласът му бе приел дипломатически тон, нещо което дразнеше вътрешно рицаря.
— Какво или кого чакаме, че не можем да започнем още сега? — сър Денотериън, по природа войн, свикнал да е постоянно в движение, също беше доста нетърпелив.
Роландан го погледна невъзмутимо:
— Дори неофициална, всяка среща се нуждае от спазване на етикеция и норми. Нека да изчакаме прислугата да сервира добре охладеното вино, а виждам, че някои от нас имат нужда и от кафе… — При тези думи, все още отпадналият Ехоу кимна благодарно. — Така че, сър Денотериън, ще се наложи да изтърпите още съвсем малко.