Предводителят на рицарите се съгласи неохотно и реши да измести разговора в друга посока, защото не можеше да стои бездейно и да чака:
— А как всъщност е крал Фиъръс, имате ли информация относно здравословното му състояние?
— Кралят все още е на легло. Здравето му е крехко и всички, които се грижим за него, внимаваме много да не му навредим. През това време той е оставил властта изцяло в мои ръце — да взимам решения от негово име, включително и за екзекуции — Роландан каза последното с особена твърдост, явно държейки останалите присъстващи на масата да се вслушат.
Главният рицар отново кимна, прозрял очевидно нежеланието на Роландан да говори за каквото и да е в този момент.
Не се наложи да чакат дълго. Скоро главният иконом на храма Ллойд донесе две бутилки, съответно бяло и червено вино, които сервира грациозно на масата. Заедно с него имаше още двама по-млади, все още обучаващи се слуги, които сервираха чаши и купи с плодове. Както Великият Мъдрец бе обещал, пред Ехоу бе сервирана и силно ароматна чаша кафе, която русият маг побърза да изпие, още преди останалите присъстващи на масата да са разлели виното. Стийл и сър Денотериън заложиха на червеното вино, докато Роландан си сипа бяло и отпи с добре премерен жест. Сър Лотласен отказа да пие какъвто и да е алкохол — държеше на принципите си, особено когато бе на служба. За негова най-голяма радост, все още неидентифицираният гост на масата, за чийто пол имаше съмнения, също беше отказал пиене.
Видял, че всичко с обслужването е наред, Ллойд изрече обичайните фамилиарности и се поклони, твърдо решен да остави посетителите да свършат важните си разговори и дела.
— Почакай, Ллойд. Ти също трябва да присъстваш. Енергиите на камъка ми нашепват, че твоята линия на живота има много общо с нещата, които ще обсъдим и предприемем.
Смутен от неочакваното предложение, главният иконом реши да не се противи на волята на Роландан и издърпа един стол, сядайки до сър Лотлансен. След като всички съсредоточиха вниманието си върху Великия Мъдрец, той най-сетне реши да заговори.
— Драги приятели, събеседници и гости! — Роландан обходи с поглед всеки един. — Явно съдбата си знае работата и, както винаги става в тежък период, ни дава уникален шанс да намерим, ако не лесен, то въобще някакъв шанс да спрем лудостта на тези, които искат да доведат света, който познаваме, в унищожение.
Думите му бяха гръмки, а мракът в библиотеката, поради недостатъчната светлината на огъня и свещниците, се сгъсти още повече, сякаш също заслушан в словото на Великия Мъдрец.
— Има неща, които очаквах и предвидих, които знаех и заради които събрах част от вас тук… — изражението на Роландан беше като каменен монумент, лишено от всякаква разпознаваема емоция. — Но има неща, които се случиха като по чудо и които ми дават… НИ дават повече надежда.
Великият Мъдрец прикова погледа си в човека със сивия плащ и продума:
— Но за да спра да ви говоря с гатанки, което съм сигурен, че ви уморява — висшият жрец имаше предвид най-вече прозяващият се сър Денотериън, — е време да ви представя единствения присъстващ, когото не познавате или може би не лично.
Роландан погледна закачулената фигура и кимна:
— Време е да се разкриеш, дете мое.
Сега вниманието бе приковано в забуленото лице. Деликатните, но здрави ръце отметнаха бавно меката качулка, под която се откриха чертите на момиче. Косата й беше вързана, а лицето — белязано от малки рани и много умора. Въпреки това, всички я разпознаха. Нямаше човек в Силвернада, който да не беше чувал за дъщерята на лорд Лунуниен — единственото момиче, дръзнало да татуира лицето си.
С тих и добре премерен глас, тя разказваше историята си. За неочакваното нападение над Ефесово, отклонило основните войскови части от замъка, оставяйки го незащитен. За падението на собствените пазители на Ефес. За зверствата. За пожарите. И за Скар — предводителят на полуживите, но смъртоносни войни, който тя познаваше, или поне си мислеше, че познава.
Притихнали, мъжете на масата я слушаха, загледани в поразяващите й кафеникави очи, още отразяващи ужаса, на който беше станала свидетелка. Погледите на събеседниците й обаче неминуемо проследяваха формата на татуировката, почваща от очите и слизаща бавно по бузите й. Явно само Лилиен разбираше това, което си беше татуирала, но този факт не пречеше изображението да е красиво, най-вече заради прецизните линии и цялата мистика, която нарисуваните между тях символи криеха.