Сър Лотлансен беше раздвоен между това да слуша внимателно разказа й и да разсъждава над значението на странната по негово мнение татуировка. Консервативният дух, неминуем спътник на вътрешния му кодекс, подклаждаше и друг въпрос — как уважаван благородник като лорд Лунуниен въобще е позволил подобна дръзка проява. Едно кътче в главата на рицаря обаче се съпротивляваше на тази мисъл, нашепвайки му, че е време за промяна във възгледите на обществото. Кътче, което той често пренебрегваше, но сега загледан в тази млада и преживяла много за изключително кратко време жена, започваше да му дава воля.
Роландан кимваше доста често, слушайки подробния й разказ. Явно Великият Мъдрец имаше предварително начертан план.
С голямо нежелание сър Лотлансен погледна Стийл, който продължаваше невъзмутимо да се налива с вино. И след всяка чаша маската на незаинтересованост, която си беше надянал още в началото на историята, която Лилиен разказваше, се пропукваше. Това трябваше да означава нещо, но самият принципен рицар не знаеше какво. Той беше войн. Отговорите на въпросите му обикновено се намираха и решаваха с въртенето на меча.
Усетил, че се е разконцентрирал и е спрял да я слуша, Лотлансен отново възвърна вниманието си към момичето.
— … тогава замахна към мен. Мислех си, че краят настъпва, но тогава той се спря. Сякаш някаква невидима ръка задържа неговата собствена. Тогава в погледа му, в този поглед, който познавах достатъчно добре, видях частица от старата му същност. Видях живот, живот, окован в клетка…
Очевидно възмутен от начина, по който младото момиче се изказваше, сър Денотериън реши да я прекъсне:
— Чакай, чакай малко… Какви са тези бръщолевения? Говориш безсмислици. Опитай се да ни обясниш нещата по човешки!
— Не съм и очаквала от един войн да разбира нещо, което се отнася до душевния свят на човек… — отговорът й беше предизвикателен. — Както казах, Скар, но не този Скар, който познавах, вече изглежда омагьосан или прокълнат. Но той се бори с това, и за доказателството, че успява, аз стоя пред вас!
— Това са глупости. Не съществуват такива маг…
— Бъдете по-уважителен към нея! — сър Лотлансен реши да се намеси, очевидно смутен от грубиянщината на сър Денотериън. — Аз също ги видях там, на бойното поле. Съгласен съм с това, което многоуважаваната дъщеря на лорд Лунуниен каза. Тези хора, дори не мога да ги нарека „хора“, са прокълнати. Бездушни. Сякаш са загубили всичко човешко.
— Моля Ви само — не започвайте и вие…
Изведнъж библиотеката избухна в множество спорове. Десетки въпроси и опити за разсъждения изпълниха иначе притихналия въздух в стаята. Сър Денотериън и Ехоу стояха зад позицията, че не съществува подобна магия и че разказът на Лилиен е пресилен. Лотлансен и момичето ги оборваха, твърдо вярващи на нещата, които бяха видели. Ллойд и Главният Мъдрец мълчаха умислени, а Стийл се подхилваше злобно и насърчаваше двете страни в спора.
Изведнъж Роландан се изправи, усетил, че положението излиза извън контрол.
— Замълчете! — повелителният му тон секна всеки разговор. Изведнъж всички погледи се насочиха към него. — И едната и другата страна в спора имат право и същевременно грешат.
Още по-объркани, всички започнаха да го засипват с въпроси и твърдения, в които бяха напълно убедени. Стийл избухна в гръмогласен смях и тросна пресушената бутилка червено вино на масата, пръсвайки я на множество парчета. Това накара останалите отново да замълчат и да го погледнат объркано.
— Благодаря ти за, макар и неочакваното, но правилно включване — Роландан се усмихна на бодигарда си. — Така… Сега, след като всички запазихте мълчание, е време да ви разкажа това, което знам и което можах да свържа от фактите.
Разбрали, че ще получат отговор, събеседниците му замълчаха и насочиха погледи, изпълнени с интерес.
— Както вече всички знаете, в самото сърце на Силвернада се ражда нова сила. Сила, подхранвана от гниещото сърце на Кралството ни. Един маг, доскорошен Мъдрец и мой приятел, реши да се отцепи и да наложи желанието си да властва над всичко и всички. Според древни текстове, които успях да намеря и изчета от Островните Кралства, съществува друг магически камък, освен този, чиито сили са под наш контрол. Изглежда Нумориус, алчен за сила, е успял да овладее камъка на Живота и е започнал да възкресява паднали в борба войни, които да му служат. Тъй като умисълът му е зъл, той е покварил силите на камъка. Войните, които връща към живот не са какви да е, а хора, отдадени на поквара и пороци приживе. И в момента същите тези хора са върнати отново към живота, за да сеят разрушение, а Нумориус, техен господар, успява да наложи волята си и да ги обедини. Ето защо те не могат да бъдат убити от пробождания. Вече са мъртви и единственото, което е живо, е душата им — пленена и обвързана със съзнанието на Единния им Господар. Доказателство за това е фактът, че могат да бъдат неутрализирани единствено чрез обезглавяване — така се прекъсва връзката между разума и пленената душа. А сега благодарение на новото ни изобретение в света на магията, можем да се борим срещу тях не само с оръжие.