За някакъв период от време всички се бяха умълчали, всеки потънал в собствени мрачни мисли. Невиждащ смисъл в думите на Великия Мъдрец, сър Денотериън се обърна с изпълнен с недоумение поглед към него:
— Това някак си е невъзможно. Откъде можем да сме сигурни, че нещата наистина са такива, че тези, както вие ги нарекохте, „преродени хора“, наистина са били нечестиви, нима…
— Негово Върховенство е прав. Те действително са били такива — за първи път в разговора, Ллойд беше вземал думата.
Кръвта се беше изтеглила от лицето на иконома, който през цялото време беше най-замислен и сякаш блуждаеше в спомените си. Притеснен от въпросителните погледи, които повечето от присъстващите му хвърлиха, той заговори неохотно:
— Този войн Скар. Мисля, че го познавам. Съдбите ни бяха обвързани в миналото — за добро или зло.
— Какво искаш да кажеш? Че си познавал предводителя на войските, нападнали Ефес?
Ллойд погледна Лилиен:
— Налага се да Ви помоля за пълното му описание.
Момичето отново заговори, като този път обръчът от интерес се беше стеснил около нея още повече. Разказът й клонеше повече към характера на Скар, към неговата моралност, весел характер, нестихващото желание и отвореност към света — качества, които я бяха пленили в младостта, когато любовната връзка помежду им се разпалваше. Изражението на Ллойд се проясняваше. Вече поостарелият иконом я прекъсваше често, сякаш опитвайки се да навърже своите спомени с нейните представи.
— Казваш морален? — Ллойд я погледна въпросително.
Лилиен кимна.
— Защото аз не го помня точно в тази му светлина.
— Какво искаш да кажеш? — в погледа й се четеше лека уплаха.
— Преди време, в разцвета на средната ми възраст… и аз, и той яздехме и се биехме рамо до рамо — имахме наемнически отряд. Аз бях дипломатът и знаменосецът. Той беше командирът. — При споменаването на наемническия отряд сър Денотериън също наостри уши. — Изпълнявахме множество мисии и веднъж, всъщност преди да напусна…
Сър Денотериън го прекъсна:
— Как се наричахте?
— Пазителите на сребърните поля.
— Аха. Спомням си за вас. Обезчестителите…
— Тъкмо затова исках да разкажа…
Библиотеката отново изригна в гневни разпри и разговори. Всички едновременно задаваха въпроси и изискваха отговори. Само Стийл мълчеше. От лицето му отсъстваше типичната иронична усмивка.
Роландан се опитваше да въдвори ред, но напразно. Накрая затвори очите си за момент, след което изкрещя.
— Замълчете — тонът му беше толкова зловещ и ефективен, че огънят в камината изведнъж изгасна, както и множеството пламъчета от свещите, закачени по метални свещници върху стените.
Не толкова уплашени, колкото изненадани и втрещени, гостите в храма отново замълчаха. Великият Мъдрец кимна по посока на Ллойд.
Разбрал, че трябва да продължи разказа си, Икономът прочисти гърлото си и започна от там, където беше стигнал преди прекъсването:
— Вярно е, по-късно ги нарекоха „Обезчестителите“. Точно заради случката, която искам да ви разкажа. Веднъж бяхме изпратени да спасим един храм от бандитско нашествие. Макар че бяхме закъснели, успяхме да ги изненадаме и победим, тъй като отказаха преговори. Не си спомням добре, но се сещам, че Скар претърси храма за пленените жрици. Забави се повече от обичайното. Когато се върна, няма да забравя лицето му — разкривено от садистично и мрачно удоволствие. Разреши на всеки, който пожелае, да плячкоса храма и да прави каквото иска с жриците. Повечето от отряда се съгласиха, без да се замислят.