— Вие сте тези, които ще заложите. Животите си… — Роландан се усмихна. — Време е да се подготвите за пътуването.
— Аз не съм се съгласила. Какво ако ви откажа? Какво ще се случи тогава, по силата на законите на Кралството? — иронията в думите й не остана скрита за никого в библиотеката.
— Ти нямаш право на избор така или иначе — усмивката на Главния Мъдрец стана още по-широка.
В същото време масивната врата на библиотеката проскърца пронизително. В помещението пристъпи високата фигура на лорд Лунуниен — Лорд на замъка Ефес и пръв приятел на Роландан, предводителят на жреците на Белия камък.
Девета глава
Контролирани
Когато господарят усети, че робът се опитва да се изплъзне от влиянието му, затяга още повече хватката около него.
Скар беше напълно подчинен. Или поне тази част от него, която общуваше с Мрачния Повелител. Ветеранът не си спомняше почти нищо от последните часове в Ефес, когато триумфът на отряда му беше пълен. Това беше така, защото Господарят му, усетил съпротивата, бе успял навреме да го подчини отново. Скар, обаче, бе запечатал мислите за това, че е различен, беше ги изолирал — частта от него, която се бунтуваше срещу поробената душа бе дълбоко скрита, с приспани намерения. Войнът трябваше да чака подходящ момент, когато Господарят му не подозира, за да му измени и се освободи. Но засега трябваше да служи, да заблуждава и Повелителя, и дори себе си, изпълнявайки мрачни поръчки и мисии.
Мислите бушуваха в главата на ветерана и нямаше изглед мрачните облаци да се вдигнат. Напоследък всъщност и облаците над Силвернада не се вдигаха. Макар есента да беше настъпила, което предполагаше постепенно разваляне на времето, Скар беше обърнал внимание, че денят ставаше все по-мрачен и по-мрачен, а слънцето оставаше далечно, обвито в облаци. Сякаш самата природа се опитваше да го потули. Не че това бъркаше Скар и войниците му. Поддържани от силата на Камъка на живота, те бяха издръжливи, независимо дали бе ден или нощ. Качество, което им позволяваше бързо придвижване от една територия в друга и даряваше Мрачния Повелител с успешна военна кампания.
Само седмица след увенчаното с успех нападение над земите на Ефес, полуживите войни бяха прекосили стотици километри пеш, измествайки се от северната част на Силвернада към южната. След първоначалния изненадващ удар срещу Кралството и силите на доброто, Нумориус бе сметнал за нужно да прецизира ходовете си във войната, така че да бъде с няколко пред противника си, без да разсейва прекалено много армията си от полуживи войни. За целта той беше разделил първоначалния отряд, с който бе нападнал Храма на Изцелението Анър и Ефес, на две групи. Единият боен отряд, предвождан от Забрава, щеше да се насочи към следващ храм, привличайки силите на врага, докато другият отряд, предвождан временно от Скар, трябваше да нахлуе незабелязано в южната част на Силвернада, където Мрачният Господар бе обещал да им възложи специална мисия. Всъщност самият Нумориус сам виждаше, че най-силните му преродени мъже са двама — Скар и Забрава — и нарочно им беше поверил различни задачи. Така щеше да има силно представителство на два бойни фронта и щеше да прецени кой от двамата е по-могъщ и по-добър лидер, за да го провъзгласи за главен офицер, когато реши да нанесе заключителния си удар във войната.
Самият Скар знаеше за тези намерения на Мрачния си Господар. Тъй като душата и съзнанието му бяха дълбоко, макар и не винаги пряко свързани с Повелителя, ветеранът усещаше тъмните пътища, към които продължаваше да го води злата повеля. Самият той я беше подхранвал в предишния си живот.
— Търсиш усамотението… — констатацията дойде от Инстинкт, чиято сенчеста фигура изникна иззад гърба на седящия и съзерцаващ небето войн.
Скар се обърна към полуживия и вдигна равнодушно рамене.
— Нима когато сме заедно, чувстваме присъствието на другия?
Отрядът се намираше на един самотен хълм, където нямаше никакви наченки на природа, с изключение на бодливите корени и храсти, растящи в напуканата, скалиста почва. Такава неплодородна беше почвата около Кралския Път.
Кралският път беше продълговата ивица, започваща от най-източната част на Кралството — столицата Бриляна — и минаваше през цялата територия на Силвернада, като в центъра си обединяваше всички главни пътища, идващи от северната и южната и част. Той срещаше своя край в подножието на Драконовите планини и Замъка „Последна буря“. Естествено, самият Кралски път криеше множество тайни проходи и пътеки, но всички те бяха завардени или от различни групи бандити, или от малки отряди гоблини, дръзнали да навлязат в страната, дори официално победени в последната война. В това се криеше и иронията, защото Кралският път символизираше героичната поява на Ланс Пътешественика по тези земи. Вместо да бъде сигурен за търговците и пътешествениците в Силвернада, той гъмжеше от недоброжелатели. Крал Фиъръс бе назначил специални патрули, които обикаляха друмището. Патрули, които естествено работеха заедно с бандитите, като им оповестяваха за пътуването на по-богати търговци и не се намесваха в най-ключовите моменти. Самата масивна пътека, дълга стотици километри, бе низина, което благоприятстваше добри засади и нападения още повече. И вместо величествена пътека, чиято история би карала жителите на Силвернада да се гордеят, Кралският път се бе превърнал в пустош от камънаци, мрак, мъртва растителност и постоянно дебнеща опасност.