Скар и компанията му установиха временен лагер на едно от възвишенията до самия пътя. Трябваше да разузнаят дали наоколо се спотаяват бандити, дебнещи в засада или обикалящи патрули. Не че нямаше да се справят с лекота с тях! Мрачният Господар беше настоял пътуването да остане в тайна, затова отрядът от полуживи гледаше да се движи безшумно, добре планирано и само когато бе тъмно. Последното условие не бе трудно изпълнимо, тъй като дните бяха къси и тъмни.
— Нима когато сме заедно, наистина чувстваме присъствието на другия?
Скар повтори въпроса си не толкова, защото очакваше някакъв адекватен отговор. Той изпитваше някакво мрачно удоволствие, когато думите „заедно“ и „чувстваме“ отекваха празно в съзнанието му. Загледан по посока на Кралския Път, ветеранът можеше да оприличи терена повече на бойно поле, отколкото на нещо друго. А какво друго сравнение можеше да направи мъж, чието единствено призвание беше войната и унищожението.
— Не знам отговора на въпроса ти, водачо. Но знам, че бойният инстинкт ни подтиква да лагеруваме на група, така бихме били по-организирани и…
— Едва ли нещо може да ни заплаши, Инстинкт… — Скар отмести погледа си от здрачаващия се небосвод по посока на война си. — Бандитите няма какво да откраднат от нас, а патрулиращите стражи ще предпочетат да се търкалят пияни по полянките и да се забавляват с някоя невръстна девойка, насилствено взета от близкото село.
Последва кратка пауза, през която Скар се загледа отново в далечината, сякаш търсеше с поглед сцените, които беше описал на подчинения си войн.
— Всичко е загубено. Тези хора са загубени, а дори не подозират как това ще предопредели пътя на душите им.
Инстинкт погледна седящия и размишляващ войн с учуден поглед.
— Техните съдби ни интересуват толкова, колкото ако се изправят срещу нас в битка. Начинът, по който водят живота си, не е наша работа.
— И нима това е правилно?
— Когато си загубил способността си да чувстваш и да живееш нормално, когато мракът и злото са най-добрите ти приятели, нищо не може да е правилно — Инстинкт обърна гръб и се отдалечи, но в последния момент се спря и се обърна към водача на отряда им и някогашния му близък и верен приятел. — Когато загубиш всичко, но все пак имаш мисия, нещо, което да правиш и в което да се уповаваш — трябва да го следваш, колкото и отблъскващо да е. Защото иначе съществуването би било още по-безсмислено.
Скар предпочете да не отговаря. За момент може би изпита някакво чувство, подобно на щастие. Причината бе, че беше оставен сам — с мрачното небе и още по-мрачната пропаст, в която затъваха мислите му.
По-късно, когато Призрак се върна с рапорта за огледа си, войните отново потеглиха с бързото си нечовешко темпо. Мрачното небе не спираше да е по петите им ден и нощ. След около седемдесет и два часа непрестанен преход, полуживите пристигнаха в околностите на Стомана — градчето, в което трябваше да се спотайват, чакащи нови заповеди от Господаря си и където трябваше да си спомнят…
„… Стомана беше градче, сгушено в една от граничните долини на Силвернада. Тъй като на юг Кралството граничеше с не дотолкова плодородните земи на гоблините, градчето беше изградено изцяло върху неплодородна почва. Затова и поминъкът на местните жители беше не земеделието и дори скотовъдството, а обработката на различни метали. Хората, населяващи земите около градчето и Замъка «Стоманен Звън», се сдобиваха с различни руди и полезни изкопаеми от съседните Драконови Планини, населявани от Ниските Народи — изключително негостоприемна раса, чиято връзка с външния свят беше единствено, когато се налагаше да търгуват. Наричаха ги още Планинярите. Неутрална фракция, която снабдяваше населението със стомана, въглища и други така ценни за войната материали, които Планинярите добиваха в Драконовите Планини. Ето защо и в селището процъфтяваха занаятите, свързани с изковаването на оръжия, доспехи, както и създаването на бойни машини. Професии, които във военно време вдигаха жизнения стандарт на местните неимоверно много. Така Стомана в последствие беше запомнена от историята и легендите като един от най-богатите и проспериращи райони. А където имаше много пари и злато, имаше и много проблеми…