— Дадено, шефе! — веселият тон принадлежеше от широкоплещия.
Наемническия отряд започна да се изнизва от укритието си към селцето бавно и постепенно. Целта им да беше да се разпръснат и претърсят повечето стратегически за бойна формация места, където врагът би могъл да остави следи от предварителна подготовка. Гоблините обикновено така воюваха. Разделяха се на отделни формации и нападаха дадената цел от всяка една страна, като предварително узнаваха дали теренът е в тяхна полза. Най-често разделени на малки отряди, те създаваха илюзията, че са слаби и нападаха града, като после се отдръпваха назад, повличайки разярените защитници, които, поели в глупава триумфална атака, попадаха в капана.
Скар знаеше тази тактика прекалено добре. Беше му омръзнало всеки път да губи време в претърсване на региона около набелязаната за щурм цел. Ето защо и не се изненада, когато той и наемникът с него се натъкнаха на гоблин-разузнавач, който явно като тях сканираше областта. Само че съществото беше по-неопитно. Но тъй като бе и по-безмозъчно, бе решило, че може да се справи с двама тежковъоръжени бойци. В такива случаи Скар направо прерязваше гърлото на злополучните скаути, но този път, неразполагащ с конкретна информация за вражеския отряд, ветеранът трябваше да изкопчи възможно най-много данни от създанието (преди да го довърши естествено).
— С каква информация разполагаш, изрод? — острието на личния кинжал на Скар беше опряно на гърлото на зеленикаво-сивото същество.
Мегидо се оглеждаше нервно, очаквайки вражески части да ги нападнат всеки момент, чули звуците от иначе кратката схватка, довела до обезоръжаването на гоблина.
— Разполагам с много информация, особено за теб, наемниче! — думите на противното създание му костваха тъмна струйка лилава кръв, следвана от кисела гримаса.
Лицето на гоблина обаче пазеше подлото си изражение.
— Господарят Хай’щи иска да говори с теб…
— Не бих общувал с отрепки от племето ти, било то самозвани господари.
Скар изрита гоблина, очаквайки молбите и риданията му. Нищо подобно! Скаутът по-скоро се забавляваше с изпусналия нервите си предводител на наемническия отряд, отколкото изпитваше някаква болка.
— Ние не сме толкова различни колкото смяташ — изглежда гоблинът изричаше с голямо усилие думите на общия език, тъй като го владееше слабо. — Хай’щи иска да те види. Намира се в една пещера на тридесет минути оттук, посока север. Близо до Пустите Зъбери. Няма как да я пропуснеш.
Пустите Зъбери бе местност в близост до Стомана и един от главните пътища към основите на Драконовите планини. Това, с което бе характерна, беше твърдият скалист терен, осеян с множество неравномерно разположени остри скали и малки пропасти, позволяващи добро укритие на вражески единици в близост до селището. Как не се беше сетил по рано?!
— И защо реши, че мога да имам доверие на теб и нечестивата ти раса?
— Защото също като нас имаш нужда от плячка и богатства.
Тъкмо решил да приключи с наглия гоблин, след като беше получил нужната информация, Скар се сепна и отпусна натиска на камата.
— Кажи ми повече!
— Шефе, какво става? Прекалено дълго се бавим с тази гнилоч. Приключвай с него! — нервният Мегидо хвърляше недоброжелателни погледи към скаута, като премяташе боздугана си от ръка в ръка.
— Казвай, ако не искаш да се разделиш с и без това жалкото си съществуване!
— Отиди сам при Хан’ши. Той те очаква. Ако нямаш доверие, ме остави при твоя главорез като гаранция, че няма да попаднеш в клопка.
— Нима на твоя «господар» му пука за живота ти?
— И двамата знаем, че не, но аз разполагам с още много информация относно плановете на племенните лидери и не би рискувал да попадна в ръцете на рицарите.
Доводите на съществото не се струваха надеждни на Скар. Съвсем възможно беше да му беше приготвена засада, а самата измет, наричаща се Господар, да бе пратил някой съвсем обикновен гоблин.
Рискът беше голям.
Предизвикателството също.
И тогава в главата на Скар забиха хиляди камбанки.
Не звук от камбанки, проумя войнът. Това по-скоро беше звукът на стотици, очукващи се една в друга монети…“
Потънал в неочаквания спомен, ветеранът бе прекъснат от Мрачния господар. Скверното усещане на мрака изпълни напълно сетивата на Скар. Сякаш мозъкът му се пържеше, разцепваше, вкочаняваше и изсъхваше. Всъщност чувството беше много по-лошо и всеки път, когато Мрачният Повелител го посещаваше с мисъл, Скар предпочиташе точно нещо такова да се случи с мозъка му, само за да го отърве от…