„Достигнахте ли градчето, робе?“ — властните думи бяха неумолими и привличащи.
Магията бе изпълнила отново ветерана и той бе готов да служи. Чувство, което вля нова, почти свещена сила във всеки един негов мускул.
„Отдавна, Господарю. Получих и обещания спомен. Чувствам се готов за задачата, която ще ми възложите!“ — Скар бе повече от подчинен. Той живееше чрез тъмните повели на Мрачния Лорд Нумориус.
„Ще бъда кратък и ясен. Разпространи съобщението на другите в бойната формация и ги управлявай от мое име, както сметнеш за добре. Промъкнете се в Стомана възможно най-бързо. Навлизайки в градчето ще получиш още спомени за по-добър ориентир. Намерете сградата, в която заседават управникът и наместникът на града. Там има планове и карти на близките до границата гоблинови територии. След като се сдобиеш с тях, потърси къде са разположили главната си могила или гробница, а после се свържи с Мен.“
Преди да зададе какъвто и да е въпрос, Скар усети внезапна празнина в съзнанието си. Празнина, която напомни на ветерана, че съществуването му без Повелителя и полуживата форма, която бе приел, не струваше нищо. Напълно нищо. Скар се подчини.
Когато и най-дълбоките сенки на нощта се сгъстиха в околностите на сгушения в каменистата долина град, войните, служещи на Смъртта, нахлуха тихо в Стомана. Жителите не подозираха нищо, защото стражата както обичайно спеше, а портите бяха широко отворени заради невниманието й.
Жителите на Стомана не подозираха абсолютно нищо… Понякога невежеството беше благословия. Факт, в който се увериха някои, дръзнали да се разходят по улиците в нощта хора, попаднали на безшумно движещата се Гибел. Прекалено късно…
„… прекалено късно бе да се отметне от плана. Колкото и изобретателен да е човек, щом си сложи главата в торбата, картите са хвърлени. Но не и в случая. В реалния наемнически живот, игрите на съдбата се въртяха със стомана, не с карти и зарове.
Скар се разхождаше из слабите укрепления на града, които се състояха от няколко обърнати каруци, служещи за барикади. Битката между защитниците на градчето и гоблините щеше да се разнесе по улиците, където, успели да се разтегнат в бойна формация, нападателите щяха да нанесат огромни и фатални поражения. Тъй като жителите на градчето бяха прекалено заети в денонощния си усърден труд и производството на различно снаряжение, бяха забравили да подсигурят самите себе си поне с елементарна протекция. Градът бе изцяло лишен дори от подобие на крепостна стена. Но най-лошата част от всеобщата картина, както мрачно отбеляза Скар, бяха самите хора, заети с охраната на града. Предводителят им, който се водеше и нещо като местен шериф, тъкмо вървеше забързано срещу него.
— Здравейте, мисля, че беше крайно време да се появите. Сега, когато врагът се разкри и е ужасно близо, имаме нужда от вас повече от всякога.
Скар дори не си даде труда да стисне подадената му ръка. Водачът на наемниците предпочете да гледа студено и надменно човека, зает със защитата на Стомана. Вместо да отвърне на ентусиазираните му думи, Скар реши да го унижи:
— Погледни се, погледни и хората си. Нямате никакъв шанс. Как мислиш въобще да браниш това селище, като разполагаш единствено с ковачи и коняри?!
— Това е груба обида и погазване на всякакви кодекси относно…
— Аз съм наемник и не спазвам кодекси…
— А аз съм Главен Защитник и Пазач на това място и няма да позволя да обиждаш хората ми.
— Ще те видим какъв защитник си, когато многобройният враг нахлуе в жалко укрепеният ви град. Сигурен съм, че пръв ще си плюеш на петите.
— Ще се видим, наемнико. И ще видим в кого се крие повече доблест…
Защитникът се изплю в краката на Скар и му обърна гръб. Ветеранът също му обърна гръб и отиде при войните си, останали при главните порти на Стомана. Те щяха да рухнат още в началото на гоблиновата атака, защото наемникът беше направил своя избор и беше взел страна в конфликта… Своята.“
Когато Скар и полуживите проникнаха в кметството, се натъкнаха на нещо неочаквано. Стражи.
Прекалено улисани в тихото си промъкване в Стомана, слугите на Мрачния Повелител бяха забравили да изпратят напред съгледвач, тъй като бяха също решени да не се отделят един от друг. Грешка, която не им струваше чак толкова много.