Кметът се беше изтърколил на земята и хлипаше. Застанал на колене, той бе сметнал, че нападателите му са граждани, търсещи възмездие заради някоя разкрита сделка от миналото. Той имаше в изобилие такива. С гърлен рев и жалостив поглед по посока на убиеца си, той рече:
— Моля те, пощади ме. Тук имам много пари, ще се споразумеем.
— Не можеш да откупиш жалкото си съществуване с пари. Всъщност не можеш с нищо.
Мечът на Скар прокара симетрична резка по гърдите на Наместника. Ветеранът повече не го удостои с поглед.
Съвсем скоро с Призрак откриха нужните карти и заедно с останалите от отряда напуснаха кметството и града, незабелязани и необезпокоявани от никой или нищо.
И макар, че Стомана не беше окъпана в кръвта на много хора — изглеждаше призрачна…
Защото беше град, изоставен заедно от всяко достойнство и чест.
Десета глава
Освобождаващи
Земята на гоблините беше напълно лишена от всякакво плодородие. В момента, в който Скар и отрядът му от полуживи навлязоха в териториите, контролирани от грозните създания, всяка прилика със света, който познаваха допреди това, изчезна. Напукана твърда почва и тотална липса на водоизточници. Слугите на Мрачния Господар изпитваха радост от факта, че не им се налага да задоволяват нуждите на смъртното тяло, защото в подобен географски терен това би било практически невъзможно. Скар сравняваше гоблиновите земи с тези около Кралския път. Но тук имаше една съществена разлика. Липсваше надежда.
— Донякъде мога да ги разбера защо воюват — разсъждаваше Призрак на глас, докато разглеждаха иззетата от кметството карта.
— Да воюваш е по-лесно — отвърна Скар, без да вдига поглед от разгънатия пергамент. — Макар и рисковано, оръжието е доста по-примамливо от това, цял живот да се търкаляш в нечистотии в някоя ферма, и в края на краищата, когато дойде благородникът — да останеш без нищо.
— Сякаш някакво древно проклятие тегне над тези земи. Някакво унищожение. Мога да усетя присъствието на смъртта, дори отвъд присъствието на моята собствена! — въодушевлението на Призрак взимаше връх.
По принцип полуживите почти не си говореха, но с върналите се при всеки един от тях спомени идваше и желанието за стари разсъждения и философии, върху които бяха лежали нравствените им устои приживе. Мрачният повелител беше допуснал тази способност до тях нарочно. Той нямаше нужда от безмозъчни слуги. Тъкмо напротив! Когато някой е напълно лоялен, защо да не е и интелигентен в същото време. Това бе перфектната комбинация.
— Най-голямото проклятие, което може да спре човек да се развива и да живее нормално, се ражда вътре в него…
— Всяка участ е заслужена.
— Да, така е. И ние сме тук, обратно в този свят, за да я раздадем — долетя бездушната констатация на Призрак.
Скар не беше сигурен как да отговори, затова предпочете да върне разговора относно сегашния им план.
— Би трябвало това да е главната им гробница — рече той и като заби скрития в ръкавицата и вече лишен почти от всякаква плът пръст в картата, привлече вниманието на скаута си. — Не би следвало да имат други или поне някакви особено важни обредни места, щом не са отбелязани.
— А защо на хората ще им е да маркират гробници на раса, с която воюват и ненавиждат?
— За да плячкосват, естествено. Нима мислиш, че са по-различни? Нима мислиш, че ние бяхме по-различни? — за няколко мига Скар също се върна назад в спомените си от последните дни, а с тях дойде внезапен прилив на енергия и желание за разрушение.
Призрак вдигна рамене, настроен за по-прагматичен разговор.
— Дали охраняват гробницата си? И въобще можем ли да знаем дали патрулират по земите си…
— Тепърва предстои да разберем. Да тръгваме!
Полуживите войни се върнаха при остатъка от отряда си, раздадоха команди и информация и започнаха неумолимия си преход към вътрешността на гоблиновата страна, в търсене на древната гробница. Високо в небето, единственият им неумолим наблюдател бе жежкото слънце — жестоко за всяко живо същество, бродещо по съхнещата земя, но не и за тях.
Скалистата земя и множеството хаотично разпръснати неравности не представляваха проблем за отряда на Скар. Там, където нормалните хора трябваше да заобикалят или да се спускат с въжета, за да стигнат до желания участък, полуживите направо прескачаха. За тях не бе проблем приземяването от някое високо място, тъй като костите им бяха повече от издръжливи.