Изморени, не от дългия преход и обикаляне, а по-скоро от еднотипната гледка на чукари, лишени дори от малък знак, че гробницата или пътят към нея са някъде наблизо, отрядът се беше разположил на едно леко възвишение, от което имаше видимост в радиус на десетина километра. Ако отнякъде се появеше враг, нямаше да ги изненада.
Скар стоеше изправен и размишляваше над факта, че откакто бяха тръгнали на мисия, не бяха сядали, лягали и почти спирали да се движат. Една малка частица от съзнанието на боеца, който някога бе Скар, стигаше до извода колко добри и доблестни постъпки можеше да извърши приживе, ако тялото му притежаваше същите достойнства и издръжливост. Тогава…
„Нима? Нима ако бях супер-човек мислите ми щяха да са насочени към добро или по-скоро щях да върша… още по-големи злини?…“
Вглеждайки се във войниците си наоколо, всеки зареян в собствената си мъртва вселена, Скар знаеше отговора. Само трябваше да се осмели да го признае. Това бе коварството на истината. Умението да я признаеш сам на себе си, дори когато не е честна, дори когато познанието за нея е унищожително. А колко по-трудно бе да продължи живота си, въпреки нея.
„Това е то — стойността на нашето съществуване. Лесни решения и супер сили ни предлагат само тези, които искат да им служим. И го постигат чрез наивността ни. Чрез порочността ни, чрез слабостта ни. И след това сме обречени да знаем, че притежаваме истинска сила и способности, и в същото време да служим на тези, които са ни ги дали или са ни подлъгали, че сами сме ги постигнали, само за да ни дърпат конците отново, без дори да го осъзнаваме…“
Нечие присъствие извади Скар от мислите му. Войнът, който разсъждаваше в поза, подходяща за медитация, извърна глава към току-що пристигналия Призрак.
— Не ни следят — лека наченка на притеснение красеше гласа на скаута, — което е неестествено…
— Някакво предположение — какво би могло да ги е разубедило да ни наблюдават? — Скар бе не по-малко озадачен от последните новини.
— Никаква представа, но е съвсем възможно да са изгубили интерес към нас или нещо по-грандиозно да е привлякло вниманието им. Все още би трябвало да воюват с човеците.
— Не мисля — Скар поклати отрицателно глава. — Не биха изпуснали възможността да ни нападнат и оберат. А второто… все едно.
Призрак вдигна рамене.
— Както и да е. Каквото и да ги е отказало, това е плюс за нас. Нека се съсредоточим. Натъкна ли се на нещо интересно по време на огледа?
— Всъщност да. Под възвишението има няколко пещери, орнаментирани с различни символи.
Скар се опитваше да асимилира новата информация.
— Какви символи? Успя ли да ги разпознаеш?
— Не обърнах внимание, за мен по-важно беше да огледам за следи от съгледвачи.
— Ще е хубаво да огледаме! — Скар се изправи и направи сигнал на останалите да се приближат. — Заведи ни!
— Дадено — изрече Призрак и се насочи с бърза крачка в посоката, от която беше дошъл, следван от полуживите си спътници, изпълнени с нетърпение и предчувствие, че приближават старинната гробница.
Инстинкт и неговите войни също се лутаха безрезултатно с часове. Не им липсваше ентусиазъм и бяха сканирали почти цялата поверена област. Назначеният по-рано за ръководител на второстепенния отряд войн бе започнал да се съмнява в достоверността на унищожената карта. В крайна сметка, свитъкът беше стар, което поставяше под въпрос легитимността му.
Той тъкмо бе решил да върне отряда обратно към долината, където се бяха разделили с останалите и да види дали те имат напредък, когато се натъкна на нещо странно. Фигурата на някакъв, очевидно неадекватен гоблин лежеше неподвижно на видимо неудобната за сън земя. Снаряжението му, състоящо се от малка бойна брадва и колан, върху който бяха закачени няколко кинжала, бе захвърлено настрана. Ръката на гоблина беше заета с празна бутилка.
Създанието не представляваше никаква опасност дори за дете. След като отрядът полуживи наобиколи пияното създание, Инстинкт го изрита силно в стомаха. Гоблинът изпищя в пиянския си сън и се опита да се обърне на другата страна, откъдето последва друг ритник, който изцяло го извади от дрямката. Не очаквала появата на тежко въоръжени бойци толкова навътре в страната си, гнусната твар ококори очи и посегна към липсващия си колан.
— Не си познал — успя да изрече на общия им език Инстинкт. Не си спомняше да го е говорил от много време.