Осъзнало, че не е въоръжено, съществото се надигна и опита да избяга, но получи трети ритник, който го отказа от опитите му. С треперещ глас, гоблинът започна да хленчи:
— Моля ви, пощадете ме!… — по интонацията му личеше, че говори общата реч слабо.
— Глупак! Естествено, че ще те пощадим. Засега. Ако не ни беше нужен, вече да си се простил с живота си! — Инстинкт звучеше напълно бездушно, при все това се опитваше да сплаши още повече и втрещения гоблин.
За да подчертае думите си, войнът прибра оръжието, а останалите последваха примера му. В крайна сметка биха могли да се справят с него и с голи ръце, ако се наложеше.
— Обещаваш ли да ни служиш в замяна на живота си?
Гоблинът кимна без да се замисли.
— Познаваш ли местността достатъчно добре?
Гоблинът кимна отново, като този път се усмихваше заговорнически.
— Търсим една ваша гробница. Смятаме, че е наблизо. Ти ще ни заведеш.
— Аз водя — съществото кимна енергично.
— И само не опитвай да ни бягаш. Нямаш шансове… — простичките думи на Инстинкт, които гоблинът успя да разбере, му докараха капки студена пот по челото.
— Няма ли да е по-добре да намерим Скар и останалите и да влезем в гробницата заедно? — попита някой от отряда.
— В никакъв случай. Сега ни се отдаде подходящ шанс. Сега ми се отдаде подходящ шанс — изрече с алчен тон Инстинкт, който освен най-близък приятел на Скар от миналото, също така бе стоял винаги в неговата сянка, неспособен да се докаже повече от ветерана.
След като се окопити, създанието ги поведе леко и внимателно към предполагаемата гробница. Ако бяха запазили картата, полуживите биха разбрали, че мнимият гоблин ги води все по-далеч и по-далеч от мястото, където бе отбелязано лобното място на скверните същества. Ако Инстинкт бе по-малко заслепен от желанието за слава, той би счел за по-разумно да потърсят Скар и другите и да работят заедно.
Мрачният Господар бе запазил алчността, коварството и всички други човешки зловредни емоции, сигурен, че те ще направят слугите му по-свирепи и по-покварени.
В случая тези качества щяха да навредят повече. Злото се обръщаше срещу себе си. Гоблинът превеждаше полуживите по Ниските Чукари — област, запомнена от хрониките като бойното поле, в което гоблините винаги имаха преимущество пред враговете си, защото бе подходящо за засада.
Скар и Призрак се взираха в изографисаните върху твърдата скала кърваво червени символи. Писанията им бяха повече от непознати, всъщност полуживите не бяха въобще запознати с грубия език на гоблините.
— Дори не знаех, че тази сган има писменост — промълви един от спътниците на Скар и се изплю пред входа на пещерата.
— А, писменост… По-скоро са някакви драсканици, които само клетите изроди разбират — подхвърли друг и всички се разсмяха.
Без Скар, който гледаше внимателно руническите символи и разсъждаваше.
— Зарежи това. — Призрак постави изящната си кокалеста ръка върху рамото на временния си предводител. — Сигурно пещерата води към някой бардак.
Компанията отново избухна в подигравателен смях. Заедно със спомените идваше и чувството за хумор. Циничното.
Докато останалите продължаваха да обсъждат гоблините и мерзостта им, Скар се опитваше да си припомни символите, защото ги беше виждал в далечното си минало някъде. Или поне един от тях. Да, един от тях, приличащ на овал със странен орнамент вътре в него. Зад окръжността беше грубо изваян предмет, напомнящ скиптър. Гоблините не бяха добри художници. Всъщност те дори не знаеха какво значи изкуство. Но като всяка раса и те имаха нужда от символи за отбелязване на различни неща. А този символ, който Скар така внимателно изучаваше, всъщност показваше, че точно в момента полуживите стоят на входа на най-важната…
„… съкровищница, в която гоблините погребваха и кралете си. Скар се изплю на входа на пещерата. Самата мисъл, че някой гоблин може да носи кралска титла го отвращаваше. Мисълта пък, че примитивният им народ, при който цареше още племенния строй, уважава някакви традиции и обичаи го караше да се замисли, дали всъщност собствената му раса не бе прекалено заблудена. Тези същества имаха чувство за принадлежност. Не бяха обикновени грабители и диваци. До няколко поколения може би и те щяха да се развият достатъчно и да се цивилизоват.