— Погледни — Призрак посочи с пръст най-близко виждащата се стена, — това е краят на помещението.
Пръстът му започна бавно да се движи, описвайки окръжност около самите тях.
— В тази галерия няма друг изход. Единствения проход, водещ до това място е този, който използвахме.
Скар кимна и прикани скаута да продължи разказа за откритието си.
— Показах ти именно тази стена. Вгледай се по-внимателно.
Предводителят на отрядчето се опита да фокусира мястото, което Призрак визираше. На пръв поглед това си беше съвсем обикновена пещерна стена, осеяна с множество грапавини. Един по-внимателен оглед, обаче, показа на Скар, че част от грапавините, всъщност са изпъкналости, гарнирани с дребни руни. Заровил се в отколешните си познания за гоблините и традициите им, ветеранът успя да прозре, как всъщност е устроена гробницата.
Евентуалният грабител, нахлул в пещерата с обикновена факла, или дори магическа светлина, не би могъл да изучи детайлно стените й. Вместо това би предпочел да рови колосалните камари от черепи.
Там беше и уловката. Гоблините криеха съкровищата в тайници, вградени в стените, заедно с труповете на загинали племенни лидери, чиито мощи бяха положени в отделни ковчези…
„… Наемниците бяха очаквали да бъдат заслепени от блясъка на множество златни монети, бокали и предмети от всякакъв тип. Ето защо повечето влизаха в просторната пещера с ръце над очите си. Това, което ги втрещи, обаче, бе, че вместо в съкровищница, техните коварни съюзници, ги бяха отвели в огромна катакомба.
— Проклети да сте, очаквах да ни заведете другаде! — Скар бе хванал гоблина-водач за шията и насочваше облечения си в метал пестник към лицето му.
Другите от наемническия отряд също бяха наизвадили оръжията си и бяха оформили малък боен строй, който щеше да бъде пометен от гоблините за секунди.
Противно на очакванията на Скар и хората му, чудовищата не ги нападнаха. Стойките им бяха напрегнати. Физиономиите мрачни. Но бойните брадвички и копия си стояха по местата. Едно от съществата, явно смятащо се за говорител на войската на гоблините проговори.
— Това е поредното доказателство колко малко знаете за раса, за която твърдите, че е по-примитивна — гоблинът изви устни подигравателно — и за народ, който смятате за по-зле устроен.
Объркан Скар пусна водача на гоблиновия отряд, който побърза да си поеме сериозно въздух и се изплю пред наемника.
— Нали не очаквахте да сме разхвърляли богатствата, честно заграбени в битка, където ни падне?
За миг импулсивния войн се замисли, след което даде сигнал на другарите си да приберат мечовете си и кимна въпросително и приканващо.
Разбрал намека му, гоблинът-говорител започна да обяснява, а лицето му бе приело гримаса на същество, което е гордо от факта, че е събрало вниманието на останалите:
— Както знаете ние сме военен народ — за всеобщо учудване създанието владееше общия език повече от добре. Може би минаваше за някакъв тип дипломат. — Не губим време в създаване на жилища, живеем в дупките си и носим само необходим багаж. Ето защо не можем да създадем специално хранилище за богатствата, които плячкосваме…
… Ето защо, намерили тази огромна галерия, сме решили да я използваме за това. Но тъй като винаги има шанс да ни нападнат грабители, сме направили така, че тези богатства да останат в тайна.
Скар и войниците му бяха озадачени и слушаха с интерес. В представите, които имаха за гоблините, не влизаха прагматизма и логистиката. Ето, обаче, че съществата им показваха подобни качества. И ги смайваха.
Ветеранът реши да попита:
— Искаш да кажеш, че всичките съкровища са тук? Тоест, държите всичките накуп?… А как си ги разделяте и как разбирате, на кого колко се полага?
Гоблинът вдигна косматите си сивкави вежди.
— Вие хората имате способността винаги да ни изумявате, когато осъществим някакъв контакт с вас — усмивката на дребничкия войн имаше саркастичен привкус. — Разсъждавате за нас, като взимате за пример себе си и собствения си примитивизъм. И естествено разсъждавате грешно!