Другите гоблини се разкискаха, докато в същото време наемниците стояха мълчаливо и се вглеждаха с ненавист в подигралото ги създание.
— Какво искаш да кажеш — присви Скар устни, — уроде?
Сякаш не забелязал грубата обида, говорителят на гоблиновата войска продължи разсъжденията, които явно защитаваше твърдо:
— Имах предвид факта, че трябва да излезете от обвивката на собствените си възприятия! Коне с капаци. Мислите се за най-висшата раса, а всъщност сте най-висшите глупци и измекяри.
Това бе достатъчно за Скар, чийто двуостър меч отново се беше озовал в ръцете му. Високият войн, готов да изтърпи рани от всякакъв характер без да гъкне, но не можещ да преглътне дребна обида, проговори. Гласът му прогърмя в галерията.
— Ще те накарам да се извиниш на колене. Пред всеки един от отряда ми.
— Никога. Момчета, обезоръжете ги!
Заповедта дойде малко неочаквано за наемниците, които не успяха да реагират бързо. Гоблините се нахвърлиха свирепо срещу тях. Заслепен от собствения си гняв, Скар се озова при говорителя на гоблиновата армия и го разсече с един откос. Бойната му дружина успя да се окопити бързо и да отвърне на първоначално разярената атака на съществата.
Скоро галерията се изпълни със звън от стомана и стоновете на умиращите — доскорошни съзаклятници и партньори в нечестивото престъпление…“
Призрак държеше шепа златни монети в ръката си. Сред тях се забелязваше дребна брошка с вградено сапфирче, както и посребрен пръстен с печат, явно на някой незначителен благородник, сразен и ограбен в битка.
Съкровищата не предизвикваха никаква емоция в полуживия, чиято заключена в клетката на злото душа желаеше единствено гибел и вражеска агония. Останалите от групата им обикаляха безцелно, изучавайки напразно залата за алтернативен изход.
Самият скаут, имащ усет за подобни места и приживе изучавал много крепости и тайници, бе почти сигурен, че гоблините едва ли се бяха погрижили да прокопаят тунел за тайно придвижване.
След като бяха отворили и изучили скритите в стените саркофази, полуживите бяха достигнали до извода, че колкото и различни от човешката раса, гоблините също имаха чувство за традиция, заради йерархията, с която бяха подредили ковчезите с телата на древните им предводители. Именно тя разпалваше мислите на служителите на Мрачния Господар, както и прозрението, колко заблудени са били в миналите си животи.
„Човек се учи и след смъртта си. Жалко е, че тези знания не могат да върнат стария живот и да го обогатят…“ — размишляваше Призрак и наблюдаваше Скар, седнал с кръстосани крака на една камара кости.
Ветеранът, който бе получил наскоро пореден спомен, медитираше, защото му предстоеше контакт с Мрачния Повелител, преди да започне очаквания ритуал (заради който бяха пропътували половината Кралство). За миг, някъде в дъното на изгнилото си сърце, Призрак изпита съжаление към временния си водач.
Макар всички да бяха равностойни слуги на Мрака, той бе нагърбен с по-специални и отговорни задачи. Задачи, чийто тъмен характер разтреперваше дори безплътната фигура на съгледвач, който приживе винаги стоеше настрана от проблеми, действайки тихо, откъм гърба.
Призрак стисна шепата монети и я хвърли върху черепите на едни от хилядите погребани тук трупове на гоблини.
А колко от тях не бяха видели дори грош от плячката, за която се биеха и живееха. И заради която бяха мъртви. И обречени да служат на Него.
Инстинкт и малкото оцелели бойци, които предвождаше, се бяха струпали в незначителна бойна формация, опрели гръб в гръб. Гоблините, нападнали ги изненадващо и целеустремено, сега ги бяха обградили и бавно стопяваха бойната дистанция. Слугите на Мрачния Господар знаеха, че са обречени. Всички до един се опитаха да се свържат с него, но без успех. Желаеха неговата магия да ги облее и да ги дари със супер сили. Той обаче ги бе предал.
В онзи последен момент, в който гоблините се нахвърлиха и разсичаха полуживите без капка милост, Инстинкт, някога добродетелен и храбър боец, бе благодарен, че не може да изпита болка… Физически.
Защото душата му щеше да остане в плен на Мрака завинаги.
Скар бе прекратил всяка връзка с действителността. Не че тя по принцип означаваше нещо за него. Опитвайки се да се докосне до съзнанието на Господаря си, той трябваше да изостави всички мисли и разсъждения настрана. Трябваше да остави безплътната си материя сама да намери пътя към черната есенция на Мрачния Лорд. Ето защо безплътният Скар или това, което беше останало от духа му, обримчен във веригите на тъмната служба, успя да се свърже с Лорд Нумориус. Цялата есенция на откъслечното съществуване на ветерана се смрази и потрепна, допирайки се до огромната сила и власт, с която разполагаше Мрачният Повелител.