„Да, послушни мой слуга! Тази сила ще бъде твоя. За известно време.“ — усетил страхопочитанието на война, Нумориус освободи гласа си в поробеното му съзнание.
В същото време фигурата на Скар стоеше напълно неподвижна. Случаен наблюдател би решил, че войнът е мъртъв, защото не издаваше никакъв признак на живот. Тялото му бе изоставено.
Останалите от отряда го бяха наобиколили в очакване на новини от Предводителя. След като бяха изследвали щателно цялата гробница и не бяха открили нищо интересно, нетърпението им се изостряше.
Изминаха десетина минути, в които единственият шум идваше от капките вода, ронещи се от озъбените сталактити. Ветеранът отвори отново лишените си от пламъка на живота очи:
— Време е…
Всички до един кимнаха мрачно с нескрит ентусиазъм.
— Трябва да седнете около мен в точно определен ред! — докато обясняваше Скар жестикулираше с ръце, описвайки различни символи.
На бойците, за които военната дисциплина се бе превърнала в първичен инстинкт, отне секунди, за да изпълнят желанието на моментно предвождащия ги съратник. Ето защо полуживите бяха легнали около изправилият се Скар, оформящи сложната фигура от два преплетени един срещу друг правоъгълни триъгълници.
Ветеранът се намираше точно в центъра.
— Започнете пълна медитация. Опитайте се да достигнете съзнанието ми и да го обградите.
— А защо? Ако мога да попитам… — намеси се Призрак, вечно буден за детайлите.
— Ще разбереш — беше единственият отговор, с който Скар реши да го удостои. — А сега всички трябва да се съсредоточите…
След няколко бавно изтекли минути, слугите на Мрачния Лорд най-после успяха да освободят съзнанията си от полуживите тела, насочвайки ги към стоящия в средата на оформената геометрична фигура войн. Уверил се, че всички са напълно съсредоточени в заръката му, Скар потърси Господаря си отново.
„За да завършиш вече оформения ритуал, ще ти е нужна кръв.“ — думите, долетели в мозъка му бяха кристално чисти.
„Но откъде бих могъл да намеря такава?“ — непросветен в същината на подготвеното заклинание, Скар бе попаднал в пълно недоумение.
„Своята собствена, робе. Подготви се да усетиш слабостта на смъртния живот отново. И за последно…“
И тогава на ветерана му се случи това, което не бе предполагал, че ще го сполети отново. Почувства душата си отново свободна. Намираща се в тялото и свързана със съзнанието му, но обградена от поробените съзнания на бойните му другари.
Да, Скар отново беше жив. И имаше пълен контрол над себе си. Но бе длъжен да изпълнява желанията на Мрачния Господар. Защото жадуващите живот съзнания на останалите войни от отряда щяха да разкъсат душата му и така да го заличат напълно, само ако се опиташе да им измени.
Да се чувства жив всъщност не беше толкова хубаво, колкото успяваше да си спомни — с нормалното усещане на биещо сърце и нормално движещата се във вените кръв, бяха започнали да работят и всички други сетива.
Лишен от богатото си зрение на полужив, Скар не можеше да види абсолютно нищо в мрачната галерия, освен бледия блясък на покритите с прах скъпоценности, вградени в статуята, намираща се далеч нагоре. За малко войнът щеше да се задуши от липсата на свеж въздух и богатия аромат на плесен, гнило и смърт.
Ето защо първите си минути обратно в живота, Скар прекара в обилна кашлица и дишане на пресекулки. Върнало си човешката топлина, тялото му беше отново негово, но крехко и слабо, независимо от това, че притежаваше силна мускулатура.
Скар беше гладен. Беше жаден. И съжаляваше, че животът му бе върнат, само за да му напомни, колко е зависим от него. Това, което носеше успокоение на война беше, че спомените за това кой е и какъв е, започнаха бавно да прииждат, но той нямаше време да ги подреди. Усещаше мъртвото присъствие на останалите, налягали неподвижно, полуживи. Те служеха безотказно на Мрачния Господар и щяха да убият Скар. Ето защо ветеранът нямаше време, нито да мисли план за бягство, нито да се рее в спомени. Това, което трябваше да направи е да пролее собствената си кръв, за да завърши пъкления ритуал, който щеше да…