Скар не знаеше какво щеше да последва. Знаеше само какво трябва да направи.
Ето как господарят владееше напълно своят роб.
Ветеранът извади добрата стара кама от малката й кания, закачена на колана му. Направи съвършен прорез върху лявата си ръка. Моментално шурналата кръв бе насочена към вътрешността на триъгълника, оформен от телата на останалите войни. Болката, която отдавна не го бе заливала, го накара да изкрещи. За малко дори щеше да изгуби съзнание. Но бойната му издръжливост се обади и ето, че ветеранът успя да запази самообладание. Усещайки, че ръката му е напълно безчувствена, Скар се насочи към другата част от триъгълника, защото тя също трябваше да бъде напълнена. Почвата, която представляваше черепи и гости на множество отдавна погубени гоблини, бе напълно обагрена в алено. Това, което Скар бе жертвал в тази част от смъртоносната фигура, беше кракът му.
Болката беше неописуема. Длъжният да се подчинява войн се влачеше към самия център на триъгълника, където щеше да плати последния кръвен данък.
Скар не се самозалъгваше. Щеше да умре отново. Този път по собствено желание, ясно осъзнавайки, че го прави в името на Мрачния Лорд, владеещ зеления Камък. Самоубивайки се, Скар щеше да се отрече от живота си и да върне душата си в плен.
Успял да се довлече до центъра на фигурата, бележеща жертвения ритуал, ветеранът вдигна с последни сили кървавата кама. И преряза гърлото си…
В същото време душата му бе разкъсана от ужасяваща агония…
Мрачният Господар пристъпи в пещерата-гробница, готов да подчини и пороби душите на хилядите гоблини там. Те бяха единственото богатство за Нумориус. Хиляди войни, които щяха да му служат и да му помогнат да унищожи Кралството на хората. Напълно и завинаги.
Единадесета глава
Надхитрени
Той виждаше душите им. Потънали в дълбок покой и летаргия, те или кръжаха безцелно, образуващи облак, чийто цвят бе близък до пепелявия, или стояха в пространството. Всички до една покварени от различни злодеяния приживе. Душите на гоблините, които щяха да му служат…
Но имаше един малък проблем. Нумориус се нуждаеше от дни, които да прекара в медитация и да концентрира цялата си енергия, за да започне груповото прераждане на мъртъвци. Ето защо Мрачният Лорд не можеше само да призове обратно към живота мъртвите създания. Макар способностите на Камъка да му позволяваха да владее тази есенция от съществуването, Нумориус беше само човек, ясно осъзнаващ, че без Камъка би бил един дребен магьосник, жрец от среден ранг, стоящ винаги в сянката на Великия Мъдрец, който притежаваше Камъка на Изцелението. Затова Нумориус бе предприел собствено изследване и бе открил Камъка на живота, а после — въстанал срещу всичко и всички. Защото бе алчен за власт и амбициозен. И защото виждаше опасността властта, която Роландан притежава като водач на жреците, да се изроди в тирания.
Тези мисли тормозеха постоянно Мрачния Лорд и не му даваха покой. Те го бяха последвали и тук — в гробницата, където жалката му марионетка го беше призовала, стриктно следвайки нужните стъпки на ритуала. От такива слуги имаше нужда Мрачният Лорд — безволеви и безупречни в изпълнение на поверените им задачи. Затова и Нумориус бе избрал да възражда във предстоящата Втора вълна мъртви гоблини. Безскрупулната и алчна раса бе перфектно олицетворение на злото. Повелителят на Камъка на Живота щеше да се погрижи пътят им към разрушението да продължи и отвъд смъртта.
Галерията бе притихнала и прекалено задушна. Нумориус покри носа си с част от плаща, попивайки бледия аромат на парфюм от рози. Мрачният Господар се грижеше за външния си вид постоянно. Осъзнаваше, че суетата може да се счете и като проклятие за човек, който има постоянна нужда от свободно време, за да управлява, но от друга страна бе и типична кралска черта. А той трябваше да свиква, защото амбициите му стигаха до престола, но не се ограничаваха само до там. Нумориус щеше да обяви война на целия свят, опиянен от силата, която беше овладял.
След като успя да си поеме нужното количество свободен дъх и аромат, Мрачният Лорд си наложи да потисне обонянието си и да се заеме колкото се може по-бързо със заклинанието по събиране на души.
Когато бе открил Камъка, Нумориус бе изпаднал в толкова силна еуфория, че почти бе изгубил разсъдъка си. Естествено, той си нямаше и понятие как да борави с него, но благодарение на връзките му в Островните Кралства, Лордът бе намерил познавач на древните легенди, витаещи върху територията на Силвернада, още преди основаването й. Островитяните, вкопчили се в търговията и собствения си просперитет, нямаше как да откажат на високия бял човек, идващ от Кралството. Не и щом той носеше злато.