Обикновено душите се страхуваха от хора, подчинили аморфиди, защото често същото им предстоеше и на тях. В момента, обаче, гоблините усещаха, че имат числено превъзходство като души и бяха убедени, че могат като нищо да се нахвърлят върху живото същество и аморфида му, които безразсъдно бяха нахлули в мястото им на вечен покой.
Душите искаха да разкъсат всяка есенция на живота, криеща се в неканените нарушители. Нумориус усещаше техния глад и озлобление, затова бе започнал да трепери. Гарванът стискаше рамото му толкова силно с ноктите си, че успя да разкъса копринения плащ, под който шурна тъмната кръв на Мрачния Лорд.
— Сега! — изкрещя съществото.
Тъкмо, когато душите на гоблините бяха наобиколили Нумориус с намерението да изпият живота му, той изрече две прости магически думи.
В този момент зеленият пламък на Камъка се откри и за неживите. В него се криеше толкова много магия и толкова много живот, който можеше да бъде изсмукан. Измамени, душите на гоблините се втурнаха в безплътния си полет към жезъла и закрепената за него сфера, сигурни че ще пируват и с нея, и с Повелителя й. Те не можаха да прозрат капана, който им готви.
Камъкът на живота започна бързо и хищно да поглъща душите на мъртъвците, а скоростта, с която се вливаха в него, нарастваше все повече и повече. Веднъж попаднали там, те започваха да агонизират, пищейки с нечовешки стонове, които отекваха дори в реалността.
Разбрали, че всъщност сферата ги е подлъгала, насочилите се към нея по-далечни души, се опитаха да се отскубнат от запленяващата й магия и да избягат някъде, където и да е.
Нумориус изрече още две думи, при което зеленият пламък започна да се движи все по-хаотично. От самата му сърцевина изскочаха безброй тънки и подвижни езици, приличащи на камшици, които неумолимо започнаха да преследват бягащите души.
Бяха обречени. Щяха да Му служат и да се подчиняват, което естествено нямаше да ги спаси от мъченията, които ги очакваха зад кристалните стени на Камъка на Живота.
Пламъкът се беше образувал около сферата, а зелената светлина идваше от множеството зелени точици по нея. Колкото повече ставаха — толкова по-силна ставаше светлината. Тези зелени точици бяха душите на гоблини и хора, поробени завинаги от Мрачния Лорд. Там беше заключен и Скар, който виждаше, осъзнаваше и усещаше всичко болезнено, защото знаеше, че му предстои ново прераждане. Още по-мрачно и безволево съществуване.
Изведнъж зелената светлина угасна и в галерията отново се възцари мрак. Лорд Нумориус се усмихна заговорнически, след което се свлече на колене върху студената костна могила, където доскоро бе стоял прав. След като отпусна жезъла в скута си, той хвана нежно и грижливо птицата, вкопчила се в рамото му, и започна да я гали с изморени и бавни движения. После двамата напуснаха пещерата-гробница, насочвайки се обратно към владенията си.
Там Мрачният Лорд и Пту щяха да отпочинат, защото ги чакаше още много работа. А истинската агония за пленените души тепърва предстоеше.
… В същото време стотици живи и настървени до краен предел гоблини нахлуха в галерията с намерението да избият до крак и втората група нашественици…
Скар нямаше време да мисли. Инстинктите му на боец реагираха преди още първите мисли да долетят в главата му. Изправен и въртящ над главата си меч, пропит с гоблинова кръв, Скар осъзна, че отново е „жив“ в разгара на битка. Нямаше време да размишлява около последните събития, сполетели съществуването му, което в последния час бе загубило и получило наново тленност. Двуострият меч описваше дъга след дъга, покосявайки ниските, жилави, крещящи насреща му фигури.
Гоблините връхлитаха вдигналите се след ритуала полуживи бойци, като не им оставяха време да си поемат дъх. Не че слугите на Мрачния Господар имаха нужда от въздух. Това, обаче, не ги облекчаваше. Врагът имаше числено превъзходство: стотина към един, а резултатите не бяха в полза на Скар. Главите на няколко полуживи бойци от отряда му се въргаляха в криптата, смесвайки се с останките на гоблините. Явно бе, че гробницата щеше да стане подслон за още много мъртъвци. Шансът отрядът, служещ на Лорд Нумориус, да срещне края си тук, също бе реален. Само за минути цялата галерия се претъпка от същества, желаещи смъртта на неканените гости. На полуживите им се наложи да направят нещо, което, предвид унищожителния им характер, бе ново, но бе единствената им отчаяна възможност да дадат отпор — да се прегрупират в защитна формация.