Коренно различен в бойния си стил беше Скар, който сечеше гоблините като касапин. Обляна напълно в кръвта им, леката му, идеално прилепнала и пасваща броня отдавна бе загубила металическия си цвят.
Тъй като гоблините ги нападаха на талази, без бойни формации, падаха бързо осакатени и мъртви. Много често се случваше, размахващ двуострия си меч, Скар да покоси някои от враговете на Призрак, дебнещи го отстрани.
Обръчът, който бяха сформирали първоначално, бързо бе развален. Тъй като някои от полуживите бяха посекли други в бойния си устрем, Скар бе осъзнал, че прекалената им унищожителност в предишни битки ги бе лишила от нуждата да създадат и упражнят боен стил като отряд. Фактически те се водеха отряд, само на теория. Всеки се биеше, както му идваше, несъобразявайки се с другарите си.
Ето защо от полуживите бяха останали само четирима. Скар и Призрак опрели гръб в гръб, някак странно съчетали се, и други двама, заобиколени от кръвожадните гоблини.
Ветеранът нямаше време да гледа как се развива ситуацията при бойците му. Бе заобиколен от достатъчно, желаещи смъртта му създания.
— Имаме ли план? — смразяващият глас на Призрак долетя иззад гърба на Скар.
— Бием се, докато изколим всички. Това е… — отвърна ветеранът.
— Звучи добре, но колко можем да издържим още? — изсъска Призрак, като този път, примесен с шума от битката, гласът му наистина звучеше ужасяващо.
— Колкото, толкова… — в момента, в който Скар отговори, една брадвичка го удари в прасеца, малко под сгъвката на коляното.
Полуживият войн отвърна яростно на дръзкия гоблин, не защото усети болка, която да го разгневи. Скар бе раздразнен по-скоро от това, че допускаше все повече и повече гоблини опасно близо до себе си. Той перфектно осъзнаваше, че ако беше жив — щеше да е умрял стотици пъти, което всъщност предпочиташе, защото споменът от преживяното преди битката го тормозеше много повече от всеки връхлитащ враг.
Налагаше се, обаче, да оцелее в това сражение, за да може да си отмъсти на мрачния Господар за всичко, което му причиняваше. Заради това, че държеше душата му в плен и затова, че трябваше да е вечен роб. Едва след като освободеше душата си, Скар щеше да е доволен и да се потопи във вечния смъртен покой. Войнът перфектно осъзнаваше това и се надяваше да има възможност да предаде Господаря си възможно най-скоро, защото усещаше волята си по-слаба с всеки възвърнал се спомен. Призрак нямаше такива проблеми като Скар, нито с битката, нито с предаността си. Скаутът бе отличен и бърз боец, избягващ всяко нападение и отвръщащ смъртоносно. Зареян в мислите си, Скар пропусна да отбележи първия силен трус, който разлюля залата, пращайки на земята дузини от неочакващите го гоблини. Полуживите се задържаха изправени и не нарушиха бойните си пози. Гоблините обаче бяха объркани и вторият трус, който дойде след броени секунди, ги накара да изпаднат в паника.
Ветеранът свали меча си, забелязвайки как враговете му са се отдръпнали. Създанията започнаха да бягат хаотично без посока като хлебарки, подчинени на собствения си ужас. Третият трус изпрати Скар на едно коляно. Множество сталактити почнаха да се накъсват и падат.
Четвъртият трус започна да руши галерията.
Всичко се случи изумително бързо. Трус след трус. Множество ронещи се скали и сриващи се могили от кокали и черепи заплашваха да погребат завинаги Скар и компанията му, както и гоблините, с които доскоро бяха в схватка.
Някои от гнусните създания тръгнаха към изхода на пещерата… но там собствените им другари ги покосяваха и крещяха заповеди. Дезертьорството не беше нещо ново за подмолната раса. Крегорор добре бе предвидил това. Ето защо бе оставил най-верните си бойци да охраняват изхода. Никой не трябваше да напуска. А в образувалата се суматоха, почти никой не се и опитваше.
Скар се огледа за войните си. В същия момент видя как огромен сталактит се стовари върху един от тях и буквално го смаза. Шансът да е оцелял, не съществуваше. Разбрал, какво ще сполети и него, и останалите, ветеранът извика първо Призрак, после Обелиск. После… Скар се огледа отново — бяха останали само те. Трима.