Нямаше време да размишлява над този факт. Слугите на Мрачния Господар трябваше да се измъкнат от срутващата се гробница възможно най-скоро. Оръжията им им поправяха път. Не след дълго, срещу тях полетяха множество малки секири и брадвички. Предупредени, гоблините, които охраняваха изхода, се опитваха да ги забавят, обстрелвайки ги с метателните си оръжия.
Бяха изминали едва няколко метра, когато пореден, този път огромен трус разцепи цялата земя от кости. Огромна пропаст започна да зее от единия край на галерията, като поглъщаше всичко, което имаше в нея. Богатствата на гоблините, както и тленните останки на хилядите погребани там, щяха да потънат за броени минути, повличайки всички живи войни, опитващи се да избягат от пещерата.
Полуживите трябваше да се разделят и да се опитат да стигнат до изхода от различни посоки, за да не се наранят един друг, проправяйки си път през множеството паникьосани гоблини. Създанията не знаеха какво да правят. От едната страна ги посичаха ужасяващите врагове. От другата страна собствените им съратници им отвръщаха със стомана. А пещерата щеше да се срути напълно съвсем скоро.
Една бойна брадвичка прелетя на сантиметри от кокалестия врат на Призрак. Осъзнал, че за малко да бъде обезглавен, той хвърли едната си кама по посока на стрелеца, забивайки я прецизно в гърдите му. На няколко метра от него Обелиск нанизваше на сабята си по няколко гоблина. Незащитени от броня, създанията бяха удобна цел. Пещерата се клатеше и тресеше. Конвулсиите разрушаваха спящата от векове скала и почва.
Ето че Скар стигна до гоблините, охраняващи изхода, и започна да ги избива със светкавична бързина. Много скоро моралът на все още живите „пазители“ ги напусна и те също започнаха да бягат към изхода на пещерата. Към него водеше тунел, твърде тесен за толкова много живи същества. Не след дълго, движещи се като подплашен добитък, гоблините започнаха да се стъпкват един друг.
Скар влезе в тунела. Мечът му, служещ вярно, проправяше път през плътта на бягащите създания. Призрак бе вторият от полуживите, успял да влезе в тунела. Между него и Скар имаше две дузини гоблини. Самият тунел също се рушеше, но по-бавно, сякаш не самата галерия бе станала обект на земетресение, както ветеранът си мислеше, а имаше конкретен тласък върху нея…
… Той естествено не знаеше за стотиците гоблини, които изпълняваха Танца на гоблините върху й. Самият танц представляваше ритуал, с който се сриваха крепостни стени и както Крегорор хитро бе преценил — скални масиви. Тактика, която щеше да погребе, както бойците му, така и трудните за надвиване в битка нашественици…
Скар и Призрак бяха вече един до друг в тунела, когато чуха резкия звук от тонове сриваща се скала, предшестващ пълното разрушение на галерията. Всички бягащи в тунела бяха пратени върху хладната земя. Полуживите се окопитиха по-бързо от гоблините, а оръжията им се озоваха за секунди в ръцете им.
— Дотук с богатствата на гоблинчетата. Както и с диамантения им сталактит — подхвърли злобно и шеговито Призрак, вадейки кинжала си от все още топлия труп на някакъв гоблин.
Без да обръща внимание на шегата му, Скар попита:
— А Обелиск, къде е Обелиск?
— Тук съм — полуживият войн изникна от коридора, по който току-що бяха свили.
— Значи ни настигна, а? Има ли други гоблини зад нас? — долетя въпросът на Призрак.
— Не, но трябва да изчезваме. Тунелът също започва да се срутва, макар и постепенно.
Полуживите нямаха нужда от повече разговори. Сега, когато тунелът бе опразнен от гоблини, беше по-лесно да бягат.
След броени минути излязоха от пещерата, където ги посрещнаха ярките лъчи на слънцето, отразени върху стотици метални остриета на брадви и секири… Крегорор, главнокомандващ няколкостотин гоблини-бойци, бе решил да остане до последно в местността пред гробницата, правилно предположил, че враговете могат да се измъкнат живи.
Сега проггоблина щеше да елиминира и този последен шанс.
Дванадесета глава
Планиращи
Капаците на прозорците в „Щастливия пътник“ бяха високо вдигнати, така че да осветяват всички помещения в странноприемницата. Самата сграда бе майсторски боядисана и полирана, а надписът на входа, намиращ се непосредствено до нарисувания облик на благородник бе позлатен. Несъмнено скъпо заведение. Едно от най-скъпите в столицата, където идваха обикновено да обядват и закусват знатни господа, най-често търговци или пътуващи благородници. Предвид високите си цени, странноприемницата бе рядко посещавана. За това допринасяше факта, че се намираше в един от най-скъпите квартали на Бриляна — Златната дъга. Беше разположен до източната стена на крепостния зид на кралския дворец, така че сутрин винаги бе огрян от пронизващи слънчеви лъчи, които правеха квартала наистина да изглежда златен. В него нямаше място за простолюдието.