Ханджията бършеше дъбовия плот на бара за кой ли път — не защото бе мръсен, а от скука. Стените на странноприемницата никога не бяха ставали свидетели на кръчмарски бой. Мебелите, украсени от фина дърворезба, никога не бяха чупени. Старият Роб държеше заведението вече тридесет години, наследил го от своя покоен баща. Самият съдържател не беше напускал богаташкия квартал никога, само защото нямаше какво да прави извън него…
След като свърши с поредното търкане на бара и съдовете до него, Старият Роб вдигна въпросително поглед към единствените посетители, които бяха отседнали вече пети ден. След като всички му показаха с различни жестове, че не желаят нищо, старият и прегърбен ханджия се насочи към една от малките стаички, в които само той влизаше. Доволен, че не трябва да се ангажира с желанията на странните посетители, чиято работа в столицата не го интересуваше, старецът можеше спокойно да се отдаде на мръсни занимания с десет годишното момиче, което държеше под ключ в малкия си килер и което лично бе купил от тържището за роби в столицата.
В съседното помещение, което се водеше всекидневна на странноприемницата, закусваха мълчаливо Лилиен и Стийл — най-рано събудилите се спътници по неволя. Въздухът между двамата беше изключително тежък. Докато красивото, но и невероятно жилаво момиче пиеше кафе, личният телохранител на Великия Мъдрец се наливаше с вино и човъркаше с вилицата си някакво месо, мляскайки шумно. Беше едва десет часа сутринта, а на Лилиен й се гадеше от обноските и поведението на дългокосия зеленоок мъж. След няколко мига погнусата й се насочи в друга посока.
От близкото помещение зад бара се чуха стонове и плач на младо момиче. Лилиен не можеше да се стърпи повече.
— Защо не станеш и не отидеш да го накараш да спре. Това е едно от най-уважаваните заведения в Бриляна до сами двореца и просто… не мога да си обясня… — възмущението й бе явно.
Стийл продължаваше да мляска, приковал поглед в чинията си, незаинтересован от оплакванията на спътницата си.
— Ако не го направиш ти, по дяволите, ще отида аз! — гневните й думи бяха съпроводени от демонстративно ставане от масата.
Зеленоокият войн прикова пронизващия си, злобен поглед в нея, хвърляйки на масата току-що оглозгана пилешка кълка:
— Но не бива да го правите. Би било проява на ниска култура многоуважавана дама като вас да прави забележки на добродушния съдържател, погрижил се предоволно за благоденствието й.
Пропитите с гнусен сарказъм думи не й убягнаха:
— Остави подигравките си за други, мен не можеш да ме засегнеш.
— Но аз дори не целя да го правя. А и кой би се засегнал от истината? — в опит да направи реверанс в седнало положение, войнът събори чинията си, а остатъците храна се разпиляха по лъскавия под.
— Каква истина? Добродушен съдържател, който изнасилва младо момиче на метри от нас. Момиче, което трябва да я защитим. Да я измъкнем от този затвор в името на честта си.
— Добродушен съдържател, който й дава храна и подслон… — тонът на Стийл бе станал хладен и сериозен. — Стаичката й може и да е затвор за нея, но в същото време е и преграда от студените улици, където всеки един разбойник може да я изнасили със същата лекота.
Лилиен мълчеше, но по свиващите и отпускащите й се юмруци можеше ясно да се разчете спотаения гняв. Местейки поглед от жлъчния войн към вратата, от която все така долитаха звуци на плач, примесени с ругатни и звуци от удари, татуираното момиче наистина не знаеше как да постъпи.
— Можеш ли да я защитиш от глада и студените вечери?… — Стийл продължаваше да не откъсва преценяващия си поглед от нея. — Дори простодушният, потънал в идеали сър Лотлансен не би се намесил.
— Нима той е като теб? — отвърна с навъсен тон Лилиен, заемайки отново мястото си на масата. — Безсърдечен и подмолен мъж…
— Правилно каза — мъж. Май размислих. Може да отида при ханджията. — Дългокосият войн изкриви устните си в грозна усмивка. — Да видим за колко златни монети ще ми позволи да се включа във веселието му.