Това преля чашата на търпение у Лилиен. Блъскайки масата, тя му изкрещя в лицето:
— Отвращаваш ме!…
Реакцията само разсмя спътника й, чийто поглед бе леко натъжен, заради празната чаша вино.
Лилиен тъкмо бе решила да отиде и да се саморазправя с ханджията, когато по стълбите, водещи към втория етаж на заведението, където отсядаха гостите, се чуха стъпки. Звуците на тежък ток и тракаща катарама идваха несъмнено от кожените ботуши на Ехоу. Прозявайки се, магът слезе във всекидневното помещение на странноприемницата и изгледа въпросително останалите.
— Каква е тази врява? Не оставяте човек да вземе сутрешния си тоалет на спокойствие. Ако заведението беше пълно, сигурно всички щяха да ви чуят.
— Всички освен онези там, които са достатъчно заети — Лилиен кимна към стаичката зад бара.
Сядайки до Стийл и оглеждайки отегчено масата и бъркотията, която зеленоокият войн бе оставил на земята, Ехоу отвърна:
— Аа… Това ли? Нещо обичайно за повечето странноприемници. По-добре не се месете. Старият Роб има много познати в двора. Някои с по-знатно потекло от вашето.
— И какво? Искаш да ми кажеш, че ти, уважаван магистър по магия и близък приятел на Великия Мъдрец, одобряваш това, което се случва. — Лилиен насочи гнева си към него.
— Не съм казал, че го одобрявам. Някои неща са такива, каквито са. Не можем да променим нещо, което е закономерност в съвременното ни общество — философският дух, изпълващ тона му, караше Лилиен да се ядосва още повече.
Видяла, че няма да получи подкрепа от спътниците си, тя отново седна на мястото си, втренчена във все още пълната си чаша кафе. Откакто се помнеше, обичаше да пие кафето си бавно. Нещо като сутрешен ритуал, който обаче трябваше да наруши в тепърва започващия наемнически живот.
— В името на камъка, къде ми е чаят? — троснато промълви Ехоу, обърнал поглед към празния бар.
След няколко минути още по-тегаво мълчание в странноприемницата влезе сър Лотлансен, следван от Ллойд. Лицата и на двамата бяха ведри, в пълна противоположност на останалите им спътници, седящи мълчаливо на масата в заведението.
След като и двамата заеха местата си на масата, сър Лотлансен проговори:
— Имаме новини. И добри и лоши. Откъде да започнем?
— Откъдето и да е… — отвърна безучастно Лилиен, все още оскърбена от доскорошно разменените със Стийл думи.
— Какво има, милейди? — побърза да я попита рицарят, който от всичко най не понасяше вида на оскърбена дама.
— Не съм никаква милейди, не и сред мъже като вас — дойде язвителният й отговор.
Неразбиращ какво става, мустакатият рицар предпочете да замълчи и да потъне в собствените си мисли. За да разбие буреносния облак напрежение, проговори Ллойд:
— Предстоят ни важни дела днес. Най-вероятно ще напуснем столицата още тази вечер. Но първо трябва да закуся.
— А аз трябва да пия чай! — рече за пореден път Ехоу.
Чул гласовете в общото помещение, ханджията се появи зад бара, готов да обслужи новодошлите клиенти. По челото му бяха избили капки пот. Потривайки в една кърпа леко кървавите си ръце, той попита:
— Какво ще желаете, многоуважавани господа?
Пръв се обади икономът.
— За мен бъркани яйца и бекон.
— Една кана ментов чай — пригласи му Ехоу.
— За мен само чаша, за да споделя сутрешното кафе с лейди Лилиен.
Стийл мълчеше, явно забавлявайки се с обстановката.
След като съдържателят ги обслужи един по един, погледна отегчено мизерията на пода и вдигайки безучастно рамене, започна да я почиства. За целта използваше същата кърпа, в която бе обърсал по-рано изцапаните си ръцете. Всички закусваха мълчаливо, а Лилиен не отместваше поглед от ханджията, който мудно търкаше пода. Накрая не се сдържа:
— Какво й стори, мръснико?
— О, нищо. Просто малко прокърви… Знаете ги младите момичета — теснички са. Но пък аз се погрижих — ханджията огледа усмихнато гостите в заведението си без да почувства смущение дори за миг.
Стийл и Ехоу споделиха усмивката му, докато сър Лотлансен, явно още не разбрал напълно историята, се пулеше глуповато.
— Свиня! — обидата на Лилиен дойде толкова неочаквано, че Ллойд се задави, а Ехоу втренчи пронизващия си поглед в нея.