— Сутринта получих писмо от Великия Мъдрец, в което ви праща поздравите си. В него той ни дава инструкции как да процедираме, според това какво действие ще изберем.
След като наемният бодигард им прочете заръките на Роландан, всички се отправиха към личните си стаи, за да съберат багажа си. След няколко минути вече бяха отново в общото помещение, готови за път. Най-нетърпелива беше Лилиен, която повече от всичко искаше да се разкара от тази долнопробна елитна дупка. Оставаше само едно, Ллойд — човекът, който се занимава с бюджета на отряда — да заплати престоя им в „Щастливия пътник“.
След като кръчмарят прибра парите в едно чекмедже, той се ухили насреща им:
— Радвам се, че висши персони като вас бяха мои посетители!
— Някои от нас пък не! — отвърна му троснато Лилиен, усетила гнусния му, подмазвачески тон.
— О, сприхавата девойка! Е, ако желаете, все още е валидно предложението ми да я оправя, че да й мине.
Дрезгавият му смях, този път не беше подкрепен от никой, тъй като Стийл бе отишъл да извежда новите им коне от хамбара на заведението. Смутен, че шегата не му е приета добре от останалите, ханджията вдигна рамене глуповато.
В същия момент, обаче, сър Лотлансен го издърпа за яката и блъсна дебелото му лице в бара, който беше единствената преграда между двамата мъже.
— Ако още един път си позволите да говорите така на многоуважавана лейди, ще се наложи да защитавате живота си.
Тлъстият ханджия се свлече на пода полузамаян. Лицето на Ехоу беше пребледняло. Естетът побърза да се отправи към изхода на заведението, последван от останалите, когато към тях долетяха ругатните на стария Роб.
— Кой си ти, бе? Че си позволяваш да ме нападаш в собственият ми хан… — със счупен нос и деформирано от силния удар лице, разпаленият мъж по-скоро фъфлеше, явно загубил и някой друг зъб. — Лотлансен Блейдър! Знам ги Блейдърите, никакви не сте. Ще си го получите! Имам познати в Кралския двор.
Сър Лотлансен напусна сградата видимо облекчен, след като се беше саморазправил с отблъскващия управител на хана.
Малко преди да се качат на конете, които бяха закупили преди броени дни и да потеглят към покрайнините на града, където да наемат хора за кампанията, Ехоу реши да бъзикне доблестния рицар:
— Много дръзка проява. Не мислиш ли, че може да използва връзките си и да срине реномето на дома и семейството ти?
— Майната му! Ставам наемник.
— Един въпрос — Лилиен яздеше плавно и умерено редом с Ехоу.
Магът я погледна въпросително, явно отегчен, че трябва да бъде откъснат от мислите си.
— Защо в „Щастливия пътник“ възпряхте мен, а сър Лотлансен не?
— Защото наистина знам какви хора познава старият Роб и не искам репутацията ви да пострада.
— Нали знаете, че на мен не ми пука.
— Да, но на лорд Лунуниен му пука…
С този прост отговор магистърът по магия реши, че е приключил разговора и се отдалечи от нея, изравнявайки се най-отпред с яздещия Стийл. По време на краткото им пътуване в града, докато напуснат елитната и скъпарска част и се прехвърлят в по-долните и пропаднали квартали, Ехоу и бодигардът на Великия Мъдрец се бяха сближили неимоверно много. Другата група, която също се беше сближила, бе съставена от Ллойд и сър Лотлансен, благородният рицар, който постепенно започваше да зачерква точки от кодекса си. Саможертва, нужна, за да бъде пълноправен член на специалния отряд.
Лилиен, обаче, не гледаше на тях като на отряд, а по-скоро на група хора, които се ненавиждат. Нямаха никаква сплотеност, дори целта им беше неясна. Та те дори нямаха доблестно име. А всички отряди имаха имена. Или поне беше чела за това в приказките и беше слушала така в историите, които стражите от покоите й разказваха. Ето защо Лилиен, която всички наричаха момиче, заради все още неотлитащата й младежка красота, не се чувстваше на място в отряда.
Бяха потеглили преди час от „Щастливия пътник“ и доколкото тя разбра, трябваше да отидат на Доковете. Това беше сбор от квартали, заемащи една голяма част от крайбрежието на столицата. Тъй като се намираха в периферията на Бриляна, се водеха най-изпадналите квартали, където нормалните хора не излизаха по здрач. По улиците на един такъв квартал дебнеха представители и на Гилдията на Крадците, и на Гилдията на Убийците, които виждаха в почти всеки минувач потенциална жертва. И тъй като местните жители на тази част на столицата бяха изключително внимателни нощно време, Гилдиите се прехранваха с това, което успяваха да докопат от моряците на търговските кораби, които пилееха парите си по крайбрежните кръчми. „Славата“ на тези пропаднали квартали беше доста бегло позната на Лилиен, която беше живяла през целия си живот в уютните покои и ароматните градини в Ефес.