— Познавам мястото, защото неведнъж съм идвал с хора от храма и сме отвеждали мъже и жени в светилището на Камъка.
— Искате да кажете, че тези обекти, върху които изпробвате магиите си, идват именно оттук. Това е отвратително. Нямате ли капка доблест?
— Науката изисква жертви, предполагам. А и тези хора отдават живота си доброволно. — Ехоу замълча, търсещ следващите си думи. — Правят го, за да осигурят допълнителен залък на децата си.
— И кой стои зад всичко това?
— Кралството, естествено.
— Защо, по дяволите? Защо не изкупуват трупове за експериментите си?
— Защото така е по-скъпо, а този начин е достъпен и удовлетворява всички живи.
— Освен нормалните, които не подозират за това…
— Няма и нужда. Болните не питат по какъв начин са изнамерени ваксините и лекарствата за тях.
— Призлява ми от всичко това — Лилиен сведе разочаровано глава към пода.
— Истината винаги е такава. Призлява ни от нея, но трябва да я преглътнем — вечно настроения за философски разговори Ехоу изпадна в дълбоки разсъждения. — Всъщност хапчето с натрапчив вкус, което поглъщаме, за да ни освободи от болестта е адски нужно. А горчивият привкус е цената, която плащаме.
Магът се насочи към една друга врата в стаята и повика спътниците си.
— Елате, тука мисля, че не е толкова смрадливо!
След като отвориха вратата и влязоха, тримата се озоваха в малко помещение, обзаведено с бюро, стол. Няколко шкафа бяха напълнени с множество лавици и хартия. Явно това беше деловодството. На трикрак стол, подпрян от няколко дебели тома книги, стоеше прегърбен стар мъж, който пазеше в очите си онзи характерен блясък на зъл човек, живеещ цял живот на гърба на другите.
Обам беше управителят на тази „хоспис“ и се занимаваше с делото си цял живот.
— Знаех, че ще дойдете. Казаха ми — изрече с въздрезгав глас, кашляйки и подсмърквайки.
Ехоу пристъпи напред, но преди да успее да проговори, Обам го прекъсна:
— Не се представяйте. Не ме интересувате кои сте и какви сте. Сядайте на онази пейка ей там и го изчакайте — възрастният управител посочи „пейката“ в ъгъла на стаята, която представляваше една врата (явно тази на входа), сложена върху няколко тухли.
Магът подкани останалите да го последват и да се настанят. Погледна изключително косо, но и внимателно Лилиен, като с поглед й казваше да не повдига спорове с управителя относно бизнеса му.
Усетил притеснението му, Стийл подметна:
— Добре, че рицарят не е тук, да раздава уроци по благочестие…
Преди магът естет да му отвърне, Обам ги изгледа строго и рече:
— Пазете тишина, докато сте тука. Деловодството изисква концентрация!
След тези думи старият мъж хвърли изключително ловко голямата тетрадка, която попълваше, върху единия шкаф при множество такива и се зае да попълва нова.
Измина около половин час, в който нищо не се случи, освен това, че звукът от неизвестната машинария спря и тръгна почти незабавно. Спирането му бе съпроводено от ругатните на Обам:
— Проклети роби, как смеят да ми спрат машината. Това са загуби, които ще изпиша по гърбовете им.
Лилиен трепереше от нови вълни гняв, а Ехоу стискаше бедрото й, опитвайки се да я успокои. Магистърът по магия знаеше защо момичето изпитва такава омраза към този, стоящ спокойно и прегърбено на стола си човек. Но знаеше, че няма и какво да бъде направено. Ако Лилиен си позволеше да го критикува и напада, това наистина щеше да доведе до големи последици, тъй като в сравнение с връзките на стария Роб, Обам беше личен приятел със хора от свитата на краля.
„Слава на камъка!“ — помисли си той, когато врата се открехна леко и вътре влезе фигурата на изключително слаб и мършав човек. След детайлно вглеждане, в което Ехоу видя, че на новодошлия му липсват косми по гърдите и краката, той достигна на извода, че това е момче на не повече от петнадесетина години.
Обам вдигна глава от бумагите си и погледна алчно Ехоу:
— Давам ти го за шест часа. Ще ти струва тридесет Кралски монети.
Стийл се изуми като чу цената, за която старият управител дава под наем шпионина си — дори самият бодигард не получаваше такъв надник за един месец служба при Великия Мъдрец!
Едва след като на излизане чу името му, Стийл си обясни цената. Беше чувал легенди за това момче и беше изключително доволен от шанса да го срещне.
Лилиен успя да отърси малко от отвращението си чак след като излязоха отвън и поеха към „Разсъблечената русалка“. Тя попита къдрокосия юноша за името му, тъй като не го беше чула добре в сградата.