А сега всичко се разпадаше…
На Роландан не му пукаше за пропадането на Силвернада. Не му пукаше за състоянието на краля и поданиците.
Светът се разпадаше пред очите му — и той не можеше да направи нищо. Нещо повече, той дори не беше замесен в целия ход на нещата. Усещаше, че ролята му във всичко това е минимална и нищожна — като на второстепенен актьор. Дори не актьор, а човек, който разнася нещата по сцената и дори няма конкретна длъжност.
Роландан нямаше да се помири с това положение.
Ето защо бе решил да се намеси.
Не защото го беше грижа за бъдещето на Последното Измерение.
Искаше само да получи повече могъщество и слава.
И възможности.
Това, с което разполагаше, беше Камъкът на Изцелението. Той щеше да го насочва. А Великият Мъдрец от своя страна щеше да продължава да го манипулира както винаги.
Преди шест дни, когато беше решил да контактува с енергиите на Камъка, Роландан разбра, че мащабите на злото, породило се в Забравената долина, са стигнали до своя предел. Оттогава насам нощите на Великия Мъдрец бяха изпълнени с кошмари. Във всички ужасяващи сънища той беше само един наблюдател. Нумориус бе овладял Камъка на Живота. Нещо повече — беше се превърнал в по-могъщ заклинател. Нямаше значение, че континентът ще гори в пламъци. Нямаше значение, че Камъните не се използваха по предназначение.
Единствено от значение беше фактът, че Роландан губеше властта си. А той не можеше да си го позволи.
Но можеше да си позволи да пожертва няколко живота в повече.
Всички те — дисциплинираният иконом, наивно влюбената Лилиен, амбициозният Ехоу, дори собственият му бодигард Стийл — всички те бяха пионки в задаващата се война. Ето защо Роландан можеше да ги пожертва…
С надеждата, че могат да променят хода на събитията.
Великият Мъдрец се настани по-удобно в креслото си и се вгледа в свободно левитиращата сфера, намираща се непосредствено пред лицето му. За да може да контактува с Камъка, трябваше да го освободи от жезъла си. Трябваше да спре да го контролира и да контактува с него, все едно му е равен.
Естествено, това не му се нравеше, но така или иначе Великият Мъдрец трябваше да го направи. След обичайните слова, с които събираше енергията си и навлизаше в тази на Камъка, заклинателят получи пълен достъп до него.
А това, което се откри пред очите му, обещаваше още повече кошмари и унищожителни съновидения.
Защото щом веднъж човек разбереше какво ще е бъдещето му — мозъкът му нямаше да го забрави.
Последното Измерение щеше да рухне…
Това не беше изненада за Роландан. Както всички светове досега и този щеше да срещне своя край. Само че Великият Мъдрец не очакваше този край да дойде толкова бързо.
Но може би все пак имаше малка надежда. За негово най-голямо съжаление тя се криеше в една обикновена житейска история… Тази на Скар.
Магьосникът виждаше множество сблъсъци — физически и емоционални; отвъд тях стояха срещи и раздели; живот и смърт. Компонентите на един обикновен живот. Този на Скар…
А Роландан щеше да получи отговорите си чак когато Скар приключеше своето пътуване през спомени. Пътуване, чийто изход щеше да предопредели хода на съдбата. То щеше да отнеме време, но не много. Нужните събития трябваше да се напаснат. Роландан беше планирал и подготвил всичко това, изпращайки младите авантюристи на специална мисия.
Това обаче, което Великият мъдрец не можеше да подготви и да разгадае, беше какъв ще е изборът на Скар.
Избор, който дори Камъкът на Изцелението не можеше да предскаже.
Роландан трябваше да е търпелив. Имаше още време…
Време, през което Великият Мъдрец щеше да продължава да сънува кошмари и да генерира гнева и желанието си за власт.
Защото отвъд възможностите Кралството да бъде унищожено, Последното Измерение да се разпадне и жалката му амбиция за повече контрол и власт да не се осъществят — стоеше мисълта, че той трябва да владее и втория камък.
Така, потънал в размисли и жажда за могъщество, Роландан не усети как е настъпило новото утро.
Следващото утро, в което Скар беше поел своето пътуване през спомени.
А какво вещаеше то?
Дори самият Ветеран едва ли знаеше. Още една причина, която щеше да направлява стъпките му напред.
Тринадесета глава