Бягащи
Без да си дават почивка, Скар и неговите спътници бягаха вече няколко дни, ала умората така и не ги застигаше. Полуживите нямаха коне, но бяха освободени от ограниченията на смъртните си тела и не изпитваха болка в нозете си. Вести от Мрачния Господар така и не идваха. Нумориус не допускаше полуживите до себе си, а това можеше да бъде тълкувано по два начина. Той или ги беше изоставил, или отново ги изпитваше.
Скар, Призрак и Обелиск бяха напуснали гоблиновите земи преди едно денонощие. По-рано тримата полуживи бяха част от цял един отряд, като впоследствие се оказаха единствените оцелели.
„Цял отряд…“ — мисълта не излизаше от главата на Скар. На практика полуживите воини се бяха провалили, но и не съвсем… Загубиха много от верните служители на Мрачния Повелител, но успяха да изпълнят мисията, с която Той ги беше изпратил. Скар знаеше, че като капитан на отряда, за него щеше да има последствия. А какви щяха да бъдат те, можеше да каже изключително и само неговият Господар. Всичко зависеше от това как се бяха справили Забрава и неговите воински части.
Задълбочен в мислите си, предводителят на мрачния отряд от трима души насмалко да се блъсне във внезапно спрелия се Призрак. Призрак беше скаут по призвание и избързваше напред за да разузнава обстановката.
— Защо спря?
— Не съм убеден, че знам накъде да поемем…
— Трябва да изберем местност, където да им е по-трудно да водят битка. Нашето преимущество е, че издържаме на неравен терен, а тяхното е, че познават цялата област.
— Но проблемът е, че ние продължаваме да навлизаме в техните земи и теренът става все по-благоприятен за тях — включи се Обелиск, който току-що се беше появил.
Екстравагантният Обелиск бягаше най-бавно измежду тримата. Полуживият се отличаваше с оръфаното си бомбе, което издаваше, че приживе е бил благородник, а не обикновен наемник или войник. Потекло, което не му пречеше да борави изключително умело със сабята си.
Тримата се бяха умълчали и след известно време Призрак и Скар започнаха да размишляват на глас.
— Смрачава се — отбеляза Призрак.
— Това е добре — заключи Скар. — Сигурно преследвачите ни ще лагеруват за кратко.
— Нима са толкова глупави?
— Знаете ги хората колко са самоуверени и как често грешат именно заради тази си самоувереност! — подсмихна се Скар.
— Да, но те я намират за свое предимство. Мога да си ги представя… — Призрак се обърна и се загледа в посоката, от която тримата бяха дошли. — Убеден съм, че ни смятат за малоумни. Ще решат, че сме ги подценили и сме седнали да почиваме, защото и те почиват.
— Именно! В това се крие разковничето — в главата на Скар проблесна идея. — Има огромна вероятност да се откажат от почивката си и да продължат да ни преследват, решили че сме изгубили устрема си.
— В такъв случай скоро трябва да ни настигнат — отбеляза жлъчно Призрак.
— Да, но не могат да предположат в каква посока ще поемем.
— То е ясно, че ще тръгнем на север, където започна походът на Тъмния Господар.
Скар се вгледа в празните очни кухини на скаута, в които проблясваха две мънички зелени точици. След което подметна:
— Пътят на север е дълъг и има много разклонения…
Досетил се какво цели предводителят на отряда, Призрак кимна и предложи:
— Значи да минем през онова място. Не биха очаквали да поемем точно натам. Само че има малък проблем. Ще сме лесно забележими…
— Една подробност ти убягва. — Скар го погледна победоносно и хладният вятър развя дългата му коса. — Свечерява се, а помниш, че по онези места хората са страхливци. Почти съм сигурен, че още са вцепенени от ужас след последния път.
— Да тръгваме тогава — рече Призрак, като реши да не споделя мислите, които започнаха да напират в главата му, откакто напуснаха гробницата на гоблините. Щеше да зададе неудобния си въпрос на Скар едва когато се измъкнеха от цялата тази каша или поне се укриеха някъде.
Първите звезди изпълваха небето, а хоризонтът почерняваше. Единствените оцелели след битката с гоблините се насочиха към Стомана. Градчето, което все още не се беше възстановило от изненадващата атака на полуживите.
Малко преди полунощ Скар и компания влязоха в Стомана. Улиците й бяха зловещо безлюдни. В укритието на нощта тримата бързо се ориентираха по симетрично разпределените улици и стигнаха кметството без проблем. Макар труповете на множеството убити защитници да бяха разчистени, атмосферата наоколо караше завърналите се жители да избягват мястото. Обстановката ставаше особено тягостна през нощта. Затова на този етап кметството представляваше добро укритие, където Скар и хората му да обмислят спокойно плана си.