И тъкмо когато полуживите намериха убежище в една изоставена зала на кметството, Скар получи нов спомен. Но този път споменът не идваше от Мрачния господар, а от тъмните дебри на подсъзнанието на воина.
В един отчайващо безнадежден и жесток ден, в средата на лятото…
„… Слънцето, достигнало връхната си точка, блестеше ярко в лазурното небе. Скар не беше почивал близо две денонощия и изпитваше невероятна умора. Умора, която се дължеше и на липсата на питателна храна, с която да се подкрепи.
Преди да влезе в кметството на града, едва навършилият двадесет години младеж реши да провери с какви хранителни запаси разполага. Скар се надяваше да му е останала достатъчно храна, че да успее да позасити глада си поне за ден-два. Но на дъното на торбата си намери просто сухар и мъничка бучка развалено сирене, които не стигаха дори за едно ядене. След като изяде смръщен лишената от всякакъв вкус храна, младежът обърна поглед към внушителната сграда на кметството.
Стомана беше богат град, защото жителите му работеха неуморно от сутрин до вечер. Естествено, те не пропускаха да демонстрират състоянието, което бяха натрупали, и пищно украсяваха все по-натруфените си домове. Кметството също изглеждаше забележително — фасадата му беше позлатена и сияеше от инкрустираните в нея скъпоценни камъни.
Скар нямаше желание да оглежда повече околността. Трябваше да действа. Но когато пристъпи към входа на сградата, двама въоръжени мъже, явно пазачи, кръстосаха алебардите си пред него.
— Какво търсиш тук? — изрепчи се единият пазач.
— Идвам по работа — отговори Скар, запазвайки хладнокръвие.
Пазачите бяха видимо подразнени от държанието му, защото не отместиха алебардите си и го изгледаха още по-навъсено.
— Каква работа ще търси скитник като теб тук? Виж се на какво приличаш! Целият си дрипав.
— И миришеш — подхвърли колегата му и двамата се разкискаха злобно.
Скар огледа дрехите си. Ботушите му бяха захабени и скъсани, а плащът, който използваше и като одеяло в студените вечери, приличаше на парцал за миене на под. Носеше изтъркан кафтан — може би най-запазената му дреха. Да, беше облечен в дрипи, но стоманата на оръжието му все още си я биваше.
Скар тъкмо посегна недвусмислено към меча в ножницата си, когато вратата, която охранителите бяха препречили, се отвори. От нея се подаде плешив мъж на средна възраст, чието чело беше пропито с пот. Вероятно човекът бе излязъл с намерение да вземе глътка въздух извън задушните вътрешни помещения.
— Кой е този? Какво правите? — новопристигналият погледна укорително пазачите. — Не искам свади пред кметството!
Очевидно объркан от неочакваното смъмряне, единият пазач побърза да обясни на висшестоящия:
— Дойде преди малко. Каза, че имал работа тук.
Изучавайки Скар с поглед, мъжът от кметството продължи разпита си:
— А защо тогава не го допуснахте?
— Защото е мърляв и заплашителен. Чудя се как охранителите при главната порта са го пуснали!
— Щом те са го пуснали, значи и вие трябва! — нареди раздразнен мъжът, който все още стоеше на завардения вход, и погледна ножницата на Скар. — След като, разбира се, го обезоръжите.
Скар го изгледа учудено и изсумтя. Вниманието на плешивеца беше изцяло насочено към него:
— Какво? Не си ли чувал, че не можеш да влезеш въоръжен в кметството. Хайде идвай и се представи на портиера.
Поизгубил интерес към необичайния посетител, човекът от кметството обърна гръб на Скар, но преди да потъне обратно в сградата, плешивецът се обърна към охранителите.
— А вие го пуснете без да му правите проблем. Следващият път, когато възпрепятствате някой мирен гражданин да влезе тук, ще ви уволня на мига…“
Скар изживяваше новия спомен, който не идваше от покварната връзка с Камъка на Мрачния Господар. Жлъчен спор мигновено го извади от унеса му. Ветеранът не успя да се потопи напълно в картините, които само преди броени мигове се разгръщаха пред него, защото трябваше да се включи в разговора.